Потреслият определени среди финал на отминаващата политическа година – победата на Румен Радев на президентските избори на 14 ноември, бе до голяма степен предизвестен и (даже) предизвикан от глупавата съпротива на съвкупната „Борисовщина“ срещу систематизиралата се и станала буквално неотстъпна воля на обществото да отсече десетгодишното пребиваване на ГЕРБ във властта.
Глупостта на тази съпротива се начена – нека си дадем сметка – още през лятото на 2020 г. при избухването на протестите в столицата и големите градове. Макар за всички, които тогава дори бегло са се отбивали на площадите, да бе очевидно, че те са изпълнени основно от онзи обществен сегмент, който наричат „градската десница“ (или „умните и красивите“), а през онова лято и от пристигналите за ваканцията млади хора, учещи из университетите в Европа и САЩ, медийният слугинаж на „Борисовщината“ реши, че ще е много „хитро“, ако внуши, че протестите са вдъхновени, ръководени и даже запалени от Румен Радев, отмъщаващ си за нахлуването на служителите на Иван Гешев в президентството. Вдигнатият юмрук на Радев в първия ден на протеста (всъщност избухнал след акцията на Христо Иванов на Росенец), видян на живо от малка група, струпала се пред самите врати на президентството (за сведение множеството изпълваше най-вече ларгото между президентството, бившия Партиен дом и Министерския съвет) бе преекспониран със страшна сила, бе превърнат в емблемата на този протест, който пък започнаха да наричат протест „на привържениците на Радев“. Прозрачно ясна бе първоначалната цел на тази подмяна. Ако този протест е „в подкрепа на Радев“, ако на него през ден-два можеха да се забележат по един-двама депутати от БСП или ветерани-социалисти (грижливо показвани във вечерните телевизионни емисии и още по-услужливо интервюирани), то от него трябваше да се разграничат и направо да избягат именно „градските десни“, тоест онези, които единствени от 1989 г. насам са способни на истински масови и упорити, многодневни протести. Трябваше да избягат, защото срещу „десния“ ГЕРБ могат да митингуват единствено „комунисти“ (е, и бивши мутри, платени от Васил Божков). За нещастие на „режисьорите“ му това медийно внушение не успя. Младата генерация, чието търпение към
„Борисовщината“ окончателно се бе изчерпило, никак не можеше да се „потресе“ от това, че на площада, видите ли, е Мая Манолова („коя точно беше тя?“), Александър Томов („този пък кой беше изобщо?“) и др. под., а скандиранията му се подкрепят от „прокремълския“ Радев.
И ето: вместо да отчетат тази промяна в обществените настроения, в генерационния профил на антигербаджийството и да променят тактиката си, политическите „инженери“ на Борисов сякаш повярваха на своята собствена конструкция. Фиксираха се върху Радев – тоест интериоризираха собствената си „легенда“ и влязоха във все по-ожесточаваща се война с… нея. Тук особено се престара самият Бойко Борисов, на който този път очевидно тотално изневери популисткият му нюх. Би могло направо да се каже, че тъкмо Борисов превърна Румен Радев в своя основен антагонист. Чрез медийния си слугинаж той започна да ни плаши, че Радев се готви почти за държавен преврат (срещу кого? Срещу ГЕРБ? Но това собствено можеше да уплаши малцина); че неговите млади служебни министри – очевидно безкрайно далеч от „комунистическия“ профил – имат задачата да го компрометират по поръка на Радев (това още по-малко можеше да обезпокои обществото). Накрай Борисов направо се самозабрави: Радев бе произведен от него в „диктатор“ (диктатор, воюващ с ултрадемократа Бойко?), в „българоубиец“ и т. н. Не, „Борисовщината“ очевидно не можеше да усети основното, което формираше обществената воля през последната година и половина и което предишния път определих като неутихващо усилие за изтласкването на ГЕРБ от властта.
И ето – щом за олицетворител на тази воля на Борисов се привиждаше именно Румен Радев, тази воля постепенно го прие като свой съюзник.
Казват ни днес, че с победата на Радев на власт у нас се е завърнала „левицата“, че – както се изрази един одиозен евродепутат от „старото СДС“ – след победата му сме се озовали в един 10 септември 1944 г. Нека се осмеля да попитам: откъде след десет години власт на „десния“ ГЕРБ у нас се взеха такова огромно количество „комунисти“ и „левичари“? Защото Радев избраха всъщност: феновете на „Слави“ (по-скоро неартикулирани „патриоти“, а не „комунисти“), повярвалите на „харвардските момчета“ млади мъже и жени (тоест либерални еврофили), половината от избирателите на ДБ и… да, голямата част от четвъртата политическа сила в новия Парламент БСП. Всички тези различни в почти всяко отношение „електорати“ все „комунисти“ ли се оказват? Кой може да повярва в това? Какво можеше да е общото между тях – тяхното „левичарство“ и носталгия по 1944 г.? Не, разбира се. Единственото общо между тях бе отново волята да се премахне „Борисовщината“. А щом за основен неин противник бе произведен Радев – те всичките, най-малкото нямаха нищо против да гласуват за него.
Уважаеми политически инженери, уважаеми г-н Борисов – вие, а не някой отвън (от Кремъл или не знам от къде) спечелихте изборите на Радев, като се постарахте да го превърнете в основния си антагонист (какъвто той не беше). И още: вие, а не някой друг изгубихте изборите на проф. Герджиков. Защото и там играхте и глупаво и прозрачно. Да, беше ви станало ясно, че ГЕРБ се е превърнала в толкова наистина токсична формация, че който дори хипотетично бъде асоцииран с нея, предизвиква невероятно негативна реакция. Видяхте го с просто „завъртането“ в медиите на името на Петър Стоянов, от когото повечето хора нямат лоши спомени. И все пак реакциите след това „завъртане“ на неговото име бяха такива, че стана нужно неговата бивша медийна съратничка Нери Терзиева да излезе със специална негова защита. Отказахте се от него (или той имà разума да се откаже от вас, не знам). Какво можехте да направите? Решихте, че е много умно да застанете зад някой съвсем-съвсем независим. Да накарате някой да обяви, че неочаквано е решил сам, изведнъж, да се кандидатира срещу Радев, а вие пък, внезапно харесали неговата „мъжествена решителност“ да благоволите да го подкрепите. Смятахте ли, че някой би могъл да повярва, че ректорът на Софийския университет изведнъж се е вдъхновил да остави преводите на Аристотел и да тръгне да лекува „пагубното разделение на обществото“? А вие, от ГЕРБ, трогнати от неговото себеотрицание, сте му инсталирали за председател на инициативния комитет гербаджийския депутат Радомир Чолаков? Толкова старателно бяхте инструктирали професора да се държи като „независим“, че го направихте смешен с повтарянето на баналности от типа на „обединение на всички българи“ и „мир по всички фронтове“. Бе толкова, толкова прозрачно, че… всички разбраха, че това е паникьорски надената филологическа маска на лицето на „бащицата“. И ето – всички си представиха как ако биха гласували за „генерала на духа“, още същата вечер ще чуят „генерала“ Борисов и хвалбата му, че е „бил“ (той, разбира се) Радев. И се изпълниха с решимост да си спестят това удоволствие.
Накрай: огромна глупост направи персонално Борисов, който след протестите от лятото на 2020 г. радикално напусна столичния и градския ареал, залута се из селските пътища с прословутата си „джипка“, но… не спря да говори. Нима не усети, че е пресякъл един рубеж, след който каквото и да кажеше (за магистрали, за „ред в хаоса“ и т. н.) с този свой опротивял популистки език, то е само негатив, който се трупа върху партията и всеки негов избраник? Не разбра това – мисля, че не го разбира и до днес. Не умее да мълчи, а всяко негово „включване“ от „пътищата на родината“ е препъни-камък за която и да било негова креатура. И обратно – е точка в полза на „българоубиеца“ Радев.
Калин Янакиев , Портал "Култура"
