Напоследък имам чувството, че историите сами ме намират. Понякога по-трудно, след дълго бродене из малките улички, подвластни на промените за сметка на старите дворчета и някогашните софийски къщи, чиято биография е сякаш изписана на фасадата. Друг път ненадейно, както в този предколеден зимен следобед, когато острият вятър метеше сухите тротоари и свистеше из оголелите клони.
Бях обикалял доста и премръзнал бързах към вкъщи. Малко след пресечката на „Шипка“ и „Евлоги Георгиев“ ме спря достолепен възрастен господин, в доста добра за годините си форма, който само леко се подпираше на бастуна. Каза ми, че е прочел „Спомнена София“, затова искал да ми разкаже една коледна история, белязала живота на неговото семейство още преди той да се роди.
Баща му се сражавал на Дойранските позиции под командването на генерал Владимир Вазов. Било в самия край на 1917 г. В семейния архив пазели като реликва оцелели пощенски картички, дошли от фронта и изписани с избелял молив.
Малко преди Бъдни вечер завалял ситен сняг. В този край зимите били меки, ала този път хванал силен студ. И най-лошото – изпратили дружината, в която служел баща му, на най-предни позиции. Такъв им бил късметът – да посрещнат Рождество под куршумите и шрапнелите. Татко му разказвал, че никога нямало да забрави този поход в мразовитата рождественска нощ – веригата от сенки в дебели шинели, омотани и закачулени в кой каквото намери, пъплещи из снежната пъртина.
Скоро стигнали укритията. Мълчешком, снишени, се спуснали в блиндажите, за да не ги чуят англо-френците, чиито окопи били на не повече от петстотин метра. Особена пустота се била възцарила наоколо. Само студеният вятър бръснел в полето. Момчетата, които били дошли да сменят, чевръсто се изнизали, пожелавайки им „Весела Коледа!“. И да са живи и здрави догодина. Амин!
Нямало как, щели да посрещат Рождество на омачканата слама в дъното на укритията. Теглили жребий кои ще са първите часови и кой ще е на наблюдателницата. Свалили раниците, разпънали войнишките одеяла, запалили мъждукащите фенери. Изведнъж осъзнали, че не са сами. Към тях се насочила черна котка със самочувствието на стар обитател на блиндажа. Зарадвали ѝ се от сърце. Котката сякаш носела вест от дома. От близките, от спомена за коледното дърво, бумтящата печка и детската глъч. Отначало тя се държала на положение – скокнала на една греда и оттам наблюдавала приготовленията им. После, щом развързали раниците и сложили кой каквото има (а то не било много), слязла и тя да опита трапезата. Била леко изпосталяла, та всички се чудели откъде ли е дошла. До най-близките села в подножието на планината имало поне десет-петнайсет километра. Странно било какво я е накарало да предпочете фронтовата линия пред селото.
Разгорял се спор как да я кръстят. Накрая някой предложил да се казва Мери – като мома англичанка, – друг настоял да ѝ викат Коледната Мери, нали се явила по Коледа.
После я забравили, грохнали от умора. Мигом заспали, склонили глави на раниците си. По войнишка традиция си обещали сутринта всеки да разкаже кой какво е сънувал на Бъдни вечер.
На заранта студът ги вдигнал рано-рано. Противникът не давал признаци за живот, явно били решили да ги оставят на мира в „тихата свята нощ“. Докога, един Господ знаел.
Със заледен дъх войниците се разприказвали помежду си – един бил сънувал елхата у дома, друг изгората си, трети пърленето на коледното прасе и мръвките. Стомасите им стържели от глад, но нямало нищо за ядене. Коледната Мери с вдигната опашка преминала на инспекционна обиколка, но разочарована се върнала на гредата си.
Тогава нейде зад тях се чуло топуркане. Конярите от обоза им карали по-рано храната. Като за Рождество на фронта. „Весела Коледа, момчета!“. Шегували се, че ще ги хранят така до Великден, ако трябва – и до другата Коледа. Пък ако ще се мре, да се мре.
Черен войнишки хумор – рече ми моят събеседник.
Слушах го в захлас, но му предложих да не стоим на едно място, защото ще измръзнем, а да го изпратя до тях. Той се съгласи и продължи разказа си.
Оказва се, че военно-полевата кухня се била погрижила за момчетата на първа линия. Имало казан, пълен с мръвки, дори буренце, от чиято канелка наточили червено вино. Необичайна „коледна закуска“, която се усладила на дружината повече от торта с шампанско.
Дори студът и англо-френските окопи вече не будели чак такъв страх. А инак човек го побивали тръпки, щом се подаде от укритието и види в млечната белота колко близо са „другите“. Интересно защо още не били се размърдали? „Старите пушки“ ги предупредили, че тъкмо на празник стават бели. Затишието на фронта често е предвестник на най-лошото.
Забелязали, че и Коледната Мери, която получила свой пай от мръвките, спокойно си дремела на гредата. Може би опасенията им били напразни.
Тогава обаче дотичал разтревожен часовият от бойницата – от отсрещните окопи вдигнали нещо валчесто, което чернеело на снега.
Обявили тревога и грабнали пушките. Чакали десет, двайсет минути, половин час. Нищо не се случвало. Дошъл и ротният командир. Търсил сгодно място, където да нагласи бинокъла си, накрая се подал от бойницата и застинал там задълго, ококорен и невярващ на очите си.
По едно време тихичко ги повикал с пръст. Един след друг те занадзъртали в окулярите. И какво да видят! Отсреща, върху черен казан, нечия ръка била изписала с тебешир – и то на латиница – Cestit Koled! Съответно поручикът им наредил да опушат една бака, на която написал: Merci!
Това било всичко.
– Сякаш ми разказвате за „коледното примирие“ в Сент-Ивон през 1914 г. – развълнувано го прекъснах аз. Тогава в „ничията земя“ на Фландрия оръдията замлъкват, войниците даже играят мач с неприятеля, а накрая ги съдят по бързата процедура, разпращайки ги по дисциплинарни батальони. Не знаех, че това събитие е имало български аналог! Значи човечността е могла да надмогне за кратко насилието! И човеците да не обикнат мрака повече, нежели светлината, както е казал евангелист Йоан…
– Не бързайте толкова – с леко тъжна усмивка ми рече моят събеседник. Историята има своето продължение.
На следващата нощ Коледната Мери се размяукала. Започнала да тича из укритието, сякаш не си намирала място. Фучала силно. Разбудила всички. „Какво му стана на това животно, бе!“, извикал ядосано някой. Друг я замерил с обувка. Но тя не мирясвала. Тогава чули как отдалеч се обажда вражеската артилерия. Бързо скочили на крака.
Офанзивата била коварна и добре подготвена. И най-лошото – имало газова атака. Ала всички оцелели, защото, разбудени, успели навреме да си сложат противогазите. Изскочили от окопите. Последвала ръкопашна схватка.
На сутринта, когато ротният направил проверка, само Коледната Мери я нямало. Намерили я, сякаш заспала, в едно сандъче от патрони в дъното на окопите. Спасила живота на всички, но си отишла от този свят.
– От дете съм слушал тази история на всяка Коледа – завърши разказа си моят събеседник с вълнение в гласа. И всеки път имаше сълзи в очите на татко. Разказваше, че погребали Коледната Мери с военни почести някъде там, на Дойранските височини. И тези корави мъже, които всеки ден гледали смъртта в очите, ронили сълзи за нея като за човешко същество.
За тази невероятна черна котка се разказвало много навремето. Имало я описана в книги на Дамян Калфов и Сотир Янев. И всичко било самата истина – от игла до конец.
– Много тъжна коледна история – рекох със свито гърло.
– Така е, но има хубаво продължение. В памет на Коледната Мери у нас – а и в повечето софийски домове от дружината на баща ми – винаги сме отглеждали по някое черно коте, прибрано от улицата.
– И до ден днешен? – невярващо попитах аз. След толкова години?
Вече бяхме стигнали почти до средата на улица „Асен Златаров“, когато той ми посочи с ръка прозорец на втория етаж, осветен с разноцветни мигащи лампички. Вгледах се и видях как зад стъклото се е сгушило лъскаво черно кълбо.
Коледната Мери.
Тони Николов, Портал Култура
