България започва да развива част от болестите на богатите държави, без непременно да е станала богата.
Политологът Даниел Смилов посочва в анализ за DW четири от синдромите на това развитие.
2021 ще остане в историята ни като междинна година. Политически тя изглеждаше извънредна: силна турбуленция, избори и служебно управление в пряк и преносен смисъл на фона на продължаваща Ковид криза. Но това бе и просто една поредна година от по-дълъг процес на влизането на България в клуба на богатите държави. Страната не е още съвсем за този клуб, макар че скоро сигурно ще стане член на ОИСР – организацията на най-развитите икономики. През 2021 г. Индексът на просперитета (Legatum) отреди на България престижното 48-мо място (от 167). Непосредствено пред нас са Румъния (47), Катар (46), Унгария (44) и Гърция (43). Общо взето добра група от държави, макар че Чехия и Словакия ни изпреварват с повече от десет места, например. Според Евростат, по последни данни средният доход на домакинство у нас е 5928 евро. Това е далеч от средното за ЕС (около 20 хиляди евро), но е по-добре от Румъния (4846) и не толкова далеч от Гърция (9995).
Ако се използва най-стандартният индикатор за развитие – БВП на глава на населението – България е на опашката на ЕС със скромните 8646 евро. Но това е повече от Сърбия (5319) и Русия (8072), което е достатъчно показателен атестат за ползите от еврочленството. Румъния обаче ни изпреварва с почти една трета – 11205, с което северната ни съседка се приближава плътно до централно-европейската група: Хърватска (11993), Унгария (13587), Полша (13429). Следващата “кота” за достигане е Гърция (15900). Сравнението с Румъния е показателно, че България не е използвала пълния си потенциал. С по-добро управление, освобождаващо предприемаческата енергия от административни тежести и корупционен данък, България би догонвала останалите значително по-бързо.
След още 10 години можем да догоним Гърция
Но истината е, че ако пред страната има още десет години за възходящо развитие – без военни или тежки икономически кризи наоколо – за този период тя ще се превърне в една средно богата европейска държава, практически сравнима с Гърция, Португалия, а с късмет и повече усилия – Италия. Няма вероятност да станем икономически тигър, но все пак България би постигнала ниво на развитие, което никога не е имала и което би я направило равноценен член на всеки клуб на развити икономики.
В тези процеси няма нито неизбежност, нито предопределеност – и вътрешни, а и външни фактори може да спрат това позитивно развитие: войни или напрежение в региона, нова световна финансова криза, лошо управление и корупция и т.н. Освен тези традиционни пречки, обаче, България започва да развива част от болестите на богатите държави, без още всъщност да е такава. Ето четири такива проблема:
Провинциалният синдром
В развитите демокрации през последните десетилетия се засилват регионалните различия. Метрополисите, столиците привличат огромни капитали заради глобализационните процеси, докато определени провинциални региони изостават. И в САЩ при избора на Доналд Тръмп, и в Обединеното кралство при референдума за Брекзит регионалните различия изиграха важна, дори може би определяща роля. В страни като България и Румъния, регионалните различия стават още по-видими. Контрастът тук е не между по-заможни и по-бедни региони, а между първия и третия свят. В Румъния, например, 27,7% от домакинствата нямат вътрешна тоалетна. В България този процент е 15,3%, а следващата в непрестижната класация е Литва с около 10%.
София вече е достигнала средното за ЕС ниво като БВП на глава от населението, а Букурещ дори е надминал вече Будапеща по този показател. Но българският Северозапад и определени региони в Румъния са сред най-бедните в ЕС. От тази гледна точка, ясно е, че България и Румъния (а и Източна Европа по-общо) изкарват в по-тежка форма тази болест на богатите.
Синдромът “Спарта”
Населението в развитите държави е като цяло застаряващо, а често и намаляващо. Затова те предприемат различни миграционни политики, гарантиращи приток на хора чрез миграция: иначе социалните им системи не биха издържали демографския натиск.
Древна Спарта е била първата държава, която е въвела гражданството като система от права и привилегии на селектирана група. Проблемът на Спарта е, че били прекалено селективни в това кой може да бъде гражданин. В крайна сметка броят на гражданите паднал на едва около 2000 и спартанците загубили войната с Тива, въпреки че преди това победили големия си враг Атина.
България, а и Източна Европа като цяло рискуват да последват съдбата на Спарта не само поради лошата си демография, но и поради нежеланието да дават привилегията на гражданството на други хора. Орбановата борба с “миграцията” и мигрантите, които всъщност ги няма, е един от признаците на спартанския синдром. Заради него Източна Европа може да има дългосрочни проблеми с растежа и вместо да догонва Запада, да си остане обезлюдяваща се негова периферия. За България тази опасност е сериозна.
Синдромът “ортодоксия”
Западните плуралистични общества проблематизират понятието за идентичност от десетилетия. Какво всъщност гарантира идентичността на една политическа общност? Това език ли е, раса ли, религия или нещо друго? От Просвещението насам, а може би дори и от Трийсетгодишната война, Европа се бори с тази проблематика и се стреми да създаде общества, които са отворени за различни култури и начини на живот. Този стремеж винаги се е сблъсквал с известен отпор, намерил своята кулминация в тоталитарни режими като нацисткия. Но и днес “консервативният обрат” търси да “закотви” политическата идентичност в някаква религиозна ортодоксия. В Израел нараства влиянието на партии на ултра-ортодоксалните евреи, в САЩ религиозната идентичност става политически маркер. Европа като цяло е по-слабо засегната от тези процеси, но Източната ѝ част далеч по-активно търси своята “ортодоксия” в религията и историята.
Разбира се, няма нищо лошо в запазването на културните и религиозни традиции. Проблемът настъпва, когато тези традиции започнат да се използват за разрушаването на форми на европейска интеграция и съществуващи наднационални структури. Полският конституционен трибунал през октомври обяви за противоконституционни части от Договора за ЕС. Румънският конституционен съд излезе наскоро с подобно решение, поставящо под въпрос дейността на Съда на ЕС. Българският КС също е взел на въоръжение една доктрина за “конституционна идентичност”, чрез която на базата на местна “ортодоксия” би могъл да отхвърля международни задължения на България.
Проблемът не е в конституционните съдилища, а в цялостната политическа атмосфера, която кара Източна Европа да реже клона, на който седи. Защото ако тези страни излязат от ЕС, потенциалът за растеж на целия регион ще намалее драстично, като България ще е една от най-пострадалите държави.
Синдромът “Идиот” по Достоевски
Като във всяка модернизираща се държава, и в България интелигенцията се люшка между прекален ентусиазъм по западни модели и тяхното гордо отрицание в полза на традицията. Връщането към някакъв изначален, чист, нативистки начин на живот, който хем да е уникален, хем да поразява с красотата и добротата си, е отколешна интелигентска мечта в Източна Европа, заложена в незабравимите образи на Достоевски – Альоша Карамазов и княз Мишкин.
Синдромът “Идиот” засяга най-силно държави, които са на ръба да се превърнат в развити икономики и демокрации, но все още нямат пълната увереност, че това ще се случи. Такава е била Русия по времето на Достоевски, но разколебаването и търсенето на алтернативни идеали – от комунизма до консервативното самодържавие – всъщност довежда страната до катастрофата от 1917 г.
Неувереността на интелигенцията и в България, която води и до свръх-екзотична и волатилна политика, се превръща в дългосрочен политически и икономически риск. С малко интелектуална дисциплина и с повече отговорност и този синдром би могъл да бъде успешно преодолян.
Остава да си пожелаем една мирна, здрава и успешна 2022 г. и едно последващо десетилетие на развитие и творческо вдъхновение във всички сфери на обществения живот.
