Отзоваването на Пламен Георгиев като консул във Валенсия е знак, че няма да се правят компромиси. Важно е да се види как ще бъде заместен. Позицията на ”Има такъв народ” за членството на РСМ в Европейския съюз е едно голямо нищо и е за вътрешна употреба. Кой от нашите съюзници ще пожертва основните очаквания към България, заради които не се случва Шенген и не падат американските визи? Правната среда, върховенството на закона и овладяването на корупцията са съвършено различни проблеми.
Това заяви в интервю за ФрогНюз Елена Поптодорова, бивш посланик на България в САЩ.
Ето и цялото интервю:
Госпожо Поптодорова, днес Пламен Георгиев бе отзован като консул във Валенсия. Какъв сигнал дава с този ход новата власт?
Това е знак, че няма да се правят компромиси. Министерството на външните работи се е нагледало на необичайни назначения, които винаги са били повод за разочарование и тягостно усещане сред кариерните дипломати. Това е един вид насърчение за професионалните хора. Това не е първият такъв случай.
Точно това каза днес говорителката на правителството Лена Бориславова - че политическата квота в българската дипломация е превишена. Загатна, че може да има и още такива промени…
Като страдалец по Закона за дипломатическата служба искам да кажа - първият проект за такъв закон внесохме заедно с колеги в Народното събрание още през 1997 г. Мина много време преди да се стигне до някакъв регламент на тази дейност и се бягаше съвсем умишлено от закон.
Защо?
Защото ръцете инак бяха развързани на всяка политическа гарнитура да устройва конюнктурно свои хора на дипломатически позиции. Този закон се постигна трудно, но той сякаш потъна в дълбоко забвение.
В него се допускат 20% квота на политически назначения. Въпреки че в европейската система такова нещо няма. Заради този наш прословут, тежък и мъчителен Преход толкова години ние не можем още да стигнем до солидния и даже стерилен в много отношения начин, по който функционират европейските служби. В европейските национални служби може да влезе човек, който разбира се, да бъде стимулиран от своята партия, но следвайки всички стъпала на кариерното развитие. А не да се появи изведнъж като черешката на тортата на видимо висока позиция.
Този знак е страшно важен за българската дипломация като цяло, за кариерната служба. С горчилка сме споделяли с колеги разочарованието си, че този закон се оказа архивиран и напълно забърсан. Това е важна стъпка и се надявам, че тя не просто ще бъде удържана, но и да бъде върната нормата в дипломатическата работа.
А кога се очаква Пламен Георгиев да се върне в България?
Това е въпрос на бюрокрация. Следват процедурите. Той трябва да получи своето уведомление, има срок за връщане, защото това не е наказателна акция, а опит да се възстанови реда. Той ще има време да се сбогува с местните власти, ще има време да се подготви за завръщане и трябва да има тежка причина, за да бъде в най-кратки срокове. Трябва да се търси и заместник, за да не се получи вакуум.
Това също е важен сигнал.
Да. Важно е да се види как Пламен Георгиев ще бъде заместен. Има и още нещо - през последните години по време на правителствата на Борисов имаме така наречените “пътуващи посланици”, които привършват един мандат и директно заминават за следваща столица. Законът задължава да има 2-годишен престой в столицата, преди да дойде ново назначение. Това важи за всички дипломатически служители и е съвсем обяснимо - нужно е връщане в професионалната и националната среда, преди да се поеме следващ пост.
Защо това не се е правило?
Това винаги е било персонално, за да бъдат удовлетворени лични желания и удобства на хора, които са били по-предани към властта.
Има и една друга гореща тема по въпросите за външната ни политика - публикацията на Слави Трифонов за членството на Република Северна Македония в Европейския съюз, отпадането на визите за САЩ и приемането на България в Шенген. Това предизвика реакция както у нас, така и в западната ни съседка. Днес Станислав Балабанов отговори уклончиво, че това не е условие на София, но позицията ни може да бъде надградена при започване на преговорите. Какво означава това?
Това означава едно голямо нищо. Това е изцяло за вътрешна консумация. Нали се сещате как сега в Брюксел и Вашингтон седят и си мислят как да отговорят на това предложение за сделка…
Преговорите не стават така. Кой от нашите съюзници ще пожертва основните очаквания към България, заради които не се случва Шенген и не падат американските визи? Това са правната среда, върховенството на закона и овладяването на корупцията - все стари проблеми. И са три различни проблема, които се събраха в един фокус заради абсолютно задънената улица, в която сме попаднали заради РСМ.
Нито Шенген, нито падането на визите се е случило в предходни периоди, при различни правителства не само в България, но и в Брюксел, САЩ. Значи има някаква по-дълбока причина.
Смятам, че е много манипулативно тези въпроси да се свързват заедно. Няма как това да бъде изтъргувано от нито един от нашите съюзници.
Но не е ли в момента България в изгодна позиция? Ясно е, че това е въпрос, който се експлоатира вътрешнополитически и силните на деня се плъзват по плоскостта на популистки тези. Но не е ли в България в момента в позиция, в която да извие ръце? Гласовете в Брюксел в крайна сметка казват, че София е попречила на един от основните приоритети на ЕС - разширяване на влиянието в региона Западни Балкани.
България на първо място попречи на себе си. По време на нашето председателство на Съвета на ЕС това бе емблема и така спечелихме авторитет. Седнахме наравно с всички тогава. Бяха златни времена за българската дипломация. Със заявката си за Западните Балкани седяхме и решавахме наравно с останалите членове на Съюза. Но това отдавна вече не е така.
Темата за РСМ и Албания, която пада като косвена жертва, изведнъж се обърна и настроението се смени и започна да се помпа. Би могло да има друг разказ за това как изглежда едно бъдещо членство на Скопие в Европейския съюз. Да, това става с договорени условия, на които България да държи.
Веднага давам за пример Гърция, която неистово пречеше на Скопие. Ние тогава мълчахме, 20 години кротувахме. Направихме едно никакво признаване като “дървено желязо” - признахме държава, но не признахме нация и език. Това си креташе в продължение на десетилетия и никой не си мислеше, че после това трябва да се запълни с последващи действия. Дългогодишната пасивност попречи да се изработи една много по-прагматична позиция, а не да се остави в дебрите на вечните спорове.
Трябваше най-накрая да могат да се определят изпълними искания и условия. Ето това не можахме да направим. Защо толкова късно се вкара въпросът за правата на българите и македонците с българско самосъзнание в западната ни съседка? Преди това не можеше и дума да се каже. Беше национално предателство. В основата на това бяха патриотичните партии, които спираха всеки опит да се мине на нещо по-оценимо и реалистично. Докарахме се до тук.
Сега вече е вкарана по-прагматична посока на исканията, но няма да е лесно да облечем в регламент това, за което настоява историческата комисия. Например - езикът на омразата. За колко време трябва да се сменят учебниците? Как да стане това?
Езикът на омразата не е ли залегнал като условие в Договора за добросъседство, подписан още през 2017 г.? Това са четири години…
Да. Но затова и той не върви. Но това са много по-обтекаеми критерии. За да се стигне до един такъв разговор и заедно да седнем и да пишем учебниците си, трябва да се изгради доверие, че никой не иска да надцака другия. Не можем да започнем успешни преговори от тази позиция.
Редно е и ние да погледнем себе си. Няма как едните да са изцяло грешни, а другите - изцяло прави.
Има един много чувствителен въпрос - депортацията на 11 434 македонци през март 1943 г. директно в газовите камери на Треблинка с българските железници. Това е нещо, по което отказваме да говорим. Отказваме да признаем дори минимално съпричастие. Ние много искаме да ни признаят всички десетки хиляди спасени български евреи и това трябва да бъде така. Но спираме до там.
Можем ли обаче да очакваме реакция от САЩ и Европа за позицията на Слави Трифонов? Натискът върху България ще се засили ли?
Наричаме “натиск” едно абсолютно ясно изразено мнение и настояване. Можем и да не се съобразим, ако е толкова тежко. Но последствията не можем да ги избегнем.
Какви ще са те?
На първо място - България няма един адвокат в Европейския съюз. Няма подкрепа по темата от никого и за това най-ярко свидетелство е последният Европейски съвет през декември. Няма какво да се случи. Ние сме изнервили всички до ръба. Няма да има реакция от никого, никой няма да обърне внимание на това.
Тоест или България трябва да се огъне, или ще си сърбаме попарата?
Няма какво да се огъваме. Това са отделни процеси - визите и Шенген са съвършено различни процеси. Затова никой няма да отговори. Те следват други правила, имат друга история. Затова говоря за върховенство на закона, съдебна реформа, овладяване на корупцията. Това е Шенген.
Това са стари, брадати въпроси и при никакви предходни правителства не намериха решение само защото ние тук не сме направили необходимото. 15 години сме членове на ЕС и за това време не успяхме да разберем, че в основата на всичко е правната регламентация, върховенството на правото.
интервю на Джесика Вълчева
