“Кравай” бе нещо като българския Уудсток, описва в книгата си нашият приятел Симеон Гаспаров, който е бил част от този свят преди повече от 25 години. Сега той живее в Чикаго, но с носталгия и готини чувства винаги се връща към времето на ранните 80-те, към "Кравай", Дупката, Пешо Берон и незабравимите софийски локуси на младостта...
2002 г. Дипломна Работа от Чикагския Университет
Автор: Симеон Гаспаров
Част 4
Глава 29.
“Ако съм свободен, то е защото винаги бягам”
Джими Хендрикс
“Кравай” бе нещо като българския Уудсток. Том стоеше, затаил дъх, опиянен от гледката, която се откриваше около него. Пред очите му се люшакше море от младост, пъстрота, свобода, естественост, непокорство и свежест. Той бе попаднал в една, сурова улична поезия, родена спонтанно от десетките млади бунтари, заядливи пънкари и рошави метъли, с кожени якета, които бяха насядали по масичките пред заведението, пиеха, смееха се, говореха, спореха, слушаха музика, заяждаха се, скачаха да се бият, сдобряваха се и...живееха. Живееха не за утре, не за днес, а за мигът, който ставаше, тук и сега. И който след минута щеше да е далечна, далечна история.
Живееха без страх, без задъжки, без норми...Том се почувства така, сякаш бе попаднал в свят като от обложката на плоча. Като от видео-клип или списание за рокендрол. Но свят, много по-реален, по-земен, по-брутално честен, по-неприкрит и много по-сърцат. Свят, който нямаше нищо общо с цялата тази отчаяна, банална безизходица, тъга и песимизъм, които бяха сковали България. И този свят не бе създаден от политическите платформи на политиците, на опортюнистите, на използвачите и лицемерите, а бе създаден от младостта на България, която се бе събрала пред “Кравай” и от нейното вдъхновение, родено от рокендрола. Тук се живееше бързо. Живееше се дръзко. Безцелно. И смело.
Заведението се намираше между булевардите “Патриарх Евтимий” и “Фритьоф Нансен”. То бе като някакъв жив организъм, който пулсираше единствено и само с ритъма на подивялата улица. “Кравай” бе безмилостно и същевременно магическо, притеглящо те място. То бе нещо като олтар, пред който младите хора на София идваха ежедневно, да отдадат почитта си към идеята, към бунта, към музиката, която ги сплотяваше, към феновете, към приятелството, след което изчезваха из загадъчните, тайнства на тесните улички на града. Нямаше такова място нито в Чикаго, нито в Ню Йорк, нито в Ел Ей...
