Няма да спра да пиша, да повтарям и да викам дори, че най-важният въпрос за България сега е въпросът за нейното изчезване. Нищо друго не е така важно.
Петата вълна на Ковид е малка вълна пред цунамито, което ни помита от трийсет години.
Преброяването, минало почти незабелязано и изнизало се по терлици, потвърди факта, че всички сме в реанимация.
Ако сте гледали филма „Титаник“, сигурно се сещате, че положението в Република България е идентично – потъваме бавно, но неотменно, блъснати от огромен айсберг.
Потъваме под звуците на оркестър от всякакви изпълнители, най-вече политици.
Днес представител на съответна видна партия, самият той – бая виден, каза по телевизията горе-долу следното: „Аз съм малко обезпокоен от преброяването, но да изчакаме окончателните резултати!“
И предложи този титан на мисълта и политиката да се направели промени в административното деление на страната – иска човекът да се намалят областите и общините. Като станели по-малко областите и общините, населението в тях тутакси щяло да заживее прекрасно. Да там му стигат погледът и акълът.
Не казва нова политика, нови инвестиции, ново правосъдие, сигурност, нова икономика; не казва нови болници и училища, нови модерни перспективи за младите, ново качество на живот, ами мечтае за промяна в административното деление.
В последните години от управлението на Тодор Живков се случи нещо такова: Плевен и Търново отидоха към Ловеч, Русе – към Разград, а Видин се подчини на Михайловград.
Пълна лудница, хаос…
И сега отново се оправдава приказката за необходимостта мишките в чувала – ако изобщо някъде е останала жива мишка по провинцията, да бъдат раздрусвани периодично, за да не го проядат.
Жална ни демографска майка, ако така ще ни решават проблема с изчезването.
В тази връзка обаче имам няколко предложения: Видинска област да отиде към Ниш или направо към Белград, Варна – към Одеса, Свиленград – към Одрин, а Петрич да се събере завинаги със Струмица, а ако много иска – и със Солун. Хем ще е по-добре за населението, хем звучи като европейска ценност.
Тези хора съвсем се забравиха или ни смятат за идиоти. Или пък се надяват, че като свирят в оркестъра на „Титаник“ и корабът потъва, за тях има тайно осигурени лодки, които ги чакат, за да ги спасят в мъглата на ледения океан.
За нас, останалите, е съдбата на Леонардо ди Каприо – да обичаме докрай …
Николай Милчев, КАТО ВЪВ ФИЛМА „ТИТАНИК“
