Осведомиха ни от тв новините, че след няколко години – две или три, Джон Малкович може би ще постави пиеса в Народния театър. Директорът – Мариус Донкин, развълнуван и почти шепнешком съобщи: „Малкович, няма дума, ще сугестира публиката. Ще ѝ покаже накъде да върви и какъв е изходът.“
Винаги съм вярвал, че съдбата и талантът на отделния човек го водят напред (в случая става дума за зрителя), а се оказа, че ще трябва да чакаме голям актьор от Холивуд да ни поведе към просветление.
„Представяте ли си – продължи директорът на Народния театър, - ами ако Малкович си хареса някой млад актьор и го заведе в Америка… Какъв шанс, каква възможност!“
Е по това си личи, че приличаме на резерват. Не точно за индианци – те са в Америка. Приличаме на резерват за комплексари.
Джон Малкович е голям актьор, много голям – физиономен, различен, разтърсващ понякога. Ролите му се помнят и човек ги носи в себе си, сеща се за тях. Вероятно е и добър режисьор.
Но да се подмокряме, че след три години евентуално ще се появи в Народния театър, ми се вижда ама много пресилено, даже смешно.
Ние сме имали и имаме режисьори и актьори, които не са по-долу от Малкович. Вярно, той е световноизвестен, но чак пък да го чакаме три години като в народна песен, за да ни ощастливи и поведе…
Нуждата от реклама и сензация е разбираема, но самочувствието – ееех, самочувствието…
Николай Милчев
