Всички български партии изразяват интересите на един и същи субект – този на управляващата при “социализма” номенклатура
“Воинът-победител първо печели войната, а след това влиза в битка, докато воинът, обречен на поражение, първо влиза в битка, а след това се стреми да спечели войната.”
Сун Дзъ, “Изкуството на войната”
Д-рМирослав Дърмов*
Лексингтън, Кентъки
За полезността от използуването на разсъжденията на Сун Дзъ при анализ на политическата реалност пръв ми обърна внимание по време на Седмото Велико Народно Събрание изключителният ерудит Юлий Бахнев. Той беше изпратен в Движението за права и свободи от ЦК на БКП, защото трябваше да се пише нова Конституция и нямаше друг, който да свърши тази работа по-добре от него. И днес, 20 години след момента, в който имах възможност да разговарям с него, в съзнанието ми са останали две от неговите изключително точни прогнози. Първо, че Конституцията, която по негов израз, се пишеше “на коляно”, ще бъде основополагащ документ за държавата за продължителен период от време и второ, че преходът или, по-точно, преразпределението на собствеността ще бъде толкова изпълнен с насилие, че Чикагските събития от тридесетте години на 20-ти век ще изглеждат като детско забавление в сравнение с това, което предстои да се случи в България. Бахнев се оказа безкомпромисно прецизен.
Съпоставяйки годините на промени в България с това, което стана в другите страни от Източна Европа (може би само с изключение на страните от бившия СССР), преразпределението на собствеността у нас се оказа най-брутално, а обедняването на населението – най-тотално.
Основна причина за случилото се е политическата незрялост на народа като цяло, което даде възможност той да бъде манипулиран и доведен двадесет години по-късно до пълна аморфност, а политическият хоризонт - изпълнен с квази-партии, независимо дали те се наричат БСП, СДС, ДСБ, РЗС, ГЕРБ или АТАКА, които изразяват интересите на един и същи субект – този на управляващата при “социализма” номенклатура. Това едва ли е особена изненада, като се има предвид, че близо половин век преди 1989 година населението е лишено от каквато и да е информация
за политиката като процес на реализиране на интереси,
докато управляващата прослойка знае всичко не само за страната, но и това, което се случва в света. Библиотеката на ЦК на БКП не съдържа само “трудовете” на др. Тодор Живков, но и всичко по-интересно, издадено на Запад. Една от задачите на партийните организации в българските посолства по света е с част от членския внос да се закупува всичко от интерес за библиотеката на ЦК. Съществуват поредица от институти, анализиращи процесите на управление, които притежават завидна информационна база и за мен все още е загадка кой в началото на 90-те години открадна библиотеката на Института за съвременни социални теории. Просто е забравено или не е било известно, че реализирането на всяко по-значимо политическо решение е предхождано от дълъг период на анализ на проблема, оценка на възможните варианти и кадровото му обезпечаване. При това всичко е съгласувано, одобрено и координирано от Москва. За това е много наивно твърдението, че петима души от Политбюро на ЦК на БКП свалят Т. Живков и под натиска на улицата промените се отприщват. За съжаление, твърде еднозначно, за да бъде вярно, макар че за неинформирания зрител може би е било интересно да гледа как националната телевизия, която до вчера славослови Живков, показва кадри от пленума на неговото сваляне, на които той изглежда като зомби, а после като по чудо ефирът на контролираната то БКП телевизия се изпълва с брадати субекти, искащи властта. Подобна ситуация Сун Дзъ описва като “Симулирай немощ, окуражавай арогантността!” Истината за случилото се е, че още в средата на 50-те години в ЦК на КПСС започва да се обсъжда евентуална промяна на системата и в малкото документи в неговия архив, до които западни изследователи са имали достъп е видно, че думата
“преустройство” фигурира в анализите още от 1956 г.
А, както в Москва, така и в София, се планират събития, чрез които номенклатурата се превръща от управляващ собствеността в неин собственик и са подбрани основните актьори, които ще се явят пред публиката. Примерите за подготовката на отделни лица за дадена социална роля са безкрайни и те могат да бъдат идентифицирани в различни идеологически окраски, като общият знаменател между тях е принадлежността им към разузнавателни структури. Като например випускникът на школата на ГРУ в Украйна, майор с униформа на ВВС, който за една нощ от служител на сухопътни войски става заместник-министър на отбраната по времето на Иван Костов, а днес е виден натовец. Това става, след като е одобрен за тази роля от обитателите на софийския адрес ул. “Велико Търново” 10. Осветяването на тези воини на тихия фронт, които реално пускаха дезинформационната мъгла, зад която се осъществи ограбването на българския народ, далеч надхвърля обема на настоящия материал, поради което ще се концентрирам само на
един от тези актьори
Интересното за българския преход е ролята, която играе в него етническото Движение за права и свободи. За анализаторите в ЦК на БКП не е било тайна, че мнозинството от населението в страната е отвратено от управляващата партия и при евентуални свободни избори загубата на БКП е неизбежна, поради което се планират действия за фрагментиране на опозицията, като особено внимание се обръща на турското население. В България темата за възродителния процес е обект на съзнателна амнезия, но именно в опита за изясняването му могат да се намерят някои от обясненията за последващите събития. За съжаление, никой не желае да си зададе въпроса кой, кога и защо взема решението за този процес, макар че участниците в него са десетки хиляди, а жертвите – стотици хиляди. Забравено е, че всяко значимо решение в България е съгласувано и одобрено в ЦК на КПСС. И поради тази причина звучи потресаващо неубедително твърдението на руснаците, че те не са се намесили, защото това е било “вътрешно българско решение”.
Малко известен е фактът, че в началото на 70-те години в Москва започват силно да се тревожат от промяната в етническия баланс в СССР в полза на неславянското население, което в значителната си част изповядва исляма. В последствие този дисбаланс е и една от причините за разпадането на СССР и формирането на ОНД със славянско ядро от Русия, Украйна и Беларус, което икономически доминира “близката чужбина”. В средата на 70-те проблемите все още се наблюдават и анализират, като се оценяват различните варианти. В България, по подобие на ставащото в Москва, текат аналогични разработки и много от тях все още съществуват. Във връзка с наблюдаваните събития в ЦК на КПСС се взема решение в България да се постави началото на един социален експеримент за промяна на етническото самосъзнание чрез държавно насилие. В случай на успех системата е следвало да се приложи и на територията на СССР. За провеждане на експеримента в България в Политбюро на ЦК на БКП е създаден щаб начело с Димитър Стоянов, а дейността на Външно Министерство и ПГУ се ръководи от Димитър Станишев, като разузнавателната активност по възродителния процес се осъществява от зам.-началника на ПГУ Тодор Генов с псевдоним “Михайлов”. Първоначално процесът стартира с промяна на имената на работещите в държавния и партиен апарат етнически турци, като се предполага, че те едва ли ще рискуват кариерата си в условията на тоталитарна държава. В повечето случаи тези хора се оказват опортюнисти. Но това е само началото. Предстои прилагане на схемата в национален мащаб, при което държавното насилие е неизбежно. Основно това е задача на МВР, но участват и части на Министерство на отбраната. Преди отприщването на насилието, обаче, е било необходимо да се минимизира ефектът на външната реакция.
Димитър Станишев, Тодор Генов, с псевдоним Михайлов, сътрудника на ЦК но БКП Парушев.
На заден план - Мирослав Дърмов с генералния секретар на
Турската комунистическа партия Хайдар Котлу и съпругата му.
За ЦК на БКП е ясно, че Турция, ислямският свят и Западът ще се противопоставят остро, но тяхната реакция няма да достигне до военна намеса, аналогична на тази в Кипър. Поради това, извън провеждането на някои пропагандни мероприятия, основната цел извън границите на България е осигуряването на солидарността на комунистическите партии или поне тяхното мълчание. Разбира се, като
поръчители на експеримента,
от Москва затягат редиците в комунистическото движение, за да се осигури тишина, като в този период основният проблем остава Генералният Секретар на Турската компартия И. Билен с партиен псевдоним Марат. Той е стар кадър на Коминтерна, с международен авторитет, който дори в годините на Сталин се е противопоставял на безумия в националната политика. За ЦК на КПСС и следователно за БКП няма съмнения, че неговата реакция ще бъде остра и безкомпромисна, което би могло да доведе до разцепление в комунистическото мълчание и, следователно, до предсрочно прекратяване на експеримента. Заради това в Москва и София се планират мероприятия, изпълнението на които се възлага на Станишев и Генов. Планът е да се осъществи сливане на ТКП с Турската работническа партия, която е инфилтрирана с агенти на българското и турското разузнаване и по този начин Марат да бъде маргинализиран. Натискът е паралелен, но планът не се осъществява. Последва предложение за пенсионирането на Марат, разбирай поставянето му под домашен арест в България, отново отказ, след което, за голяма радост на ЦК на БКП, Марат умира в Правителствена болница в София и, по мое мнение, той е
първата жертва на Възродителния процес
Първо главно управление на ДС предприема поредица от действия този факт да бъда заличен.
Резултатите от възродителния процес са известни. Етническо самосъзнание не може да бъде променено с насилие. Турското население в България в навечерието на 1989 година е отчуждено, затворено в себе си, не приемащо нищо, което не е етнически или религиозно обусловено. Този факт е отчетен от ЦК на БКП и при подготовката на промяната е взето решение за изграждане на затворена организация, която по същността си трябва да бъде структурирана от агенти на ДС. Политбюро се обръща към ПГУ и ръководството на управлението определя за тази цел оперативния работник (ОР) майор Ахмед - подготвен от няколко години за нелегална работа в Турция и притежаващ подходяща за периода на промените легенда. В справка до ЦК на БКП Тодор Генов описва предложения от него ОР като “може да се разчита, солиден е, верен, може да работи за държавата”. Представям този ОР, избран от ЦК на БКП да бъде лидер на ДПС, само с името Ахмед, защото и досега не знам коя е истинската му самоличност. В началото името му е Ахмед Исмаилов Ахмедов. По-късно се казва Ахмед Хасанов Аптулов, Ахмед Хасанов Доганов, по време на Възродителния процес Ахмед става Меди, а през 1989 година - Ахмед Доган. Това многообразие от имена не е следствие от Възродителния процес. Това е промяна на идентичността на този агент, издигнал се до кадрови офицер, за да се затрудни всяка евентуална проверка.
Същевременно подобно многообразие на имена е и доста груба грешка, защото при наличието на нормативна основа - закон за промяна на имената на българските граждани, както и при отношението, което има държавата към турското малцинство, подобна метаморфоза е немислима без помощта на ДС. За ОР Ахмед е писано доста в българските средства за масова информация, но представяните данни за Сава, Сергей и т.н. не надхвърлят програмираното изтичане на данни за лицето от самото ПГУ. Причината е доста елементарна - в годините на тоталитарна България и особено след края на 60-те съществува система за тотално привличане към сътрудничество с ДС на всеки турчин, който е достатъчно грамотен да си напише името, с цел създаване на ресурси за повсеместно наблюдение на тази група от населението на страната. Заради това Ахмед е вербуван още като трудовак и е развит от ДС до научен сътрудник. И за да не се даде възможност отсъствието на каквито и да е данни за агентурното сътрудничество да породи съмнения по легендата, съответните служби контролирано пропускат информацията за агента “Сава”. Това са данни само за ранните години на сътрудничеството и те спират, когато той става ОР от ПГУ и стартира неговата подготовка като нелегал. Дейността на ОР Ахмед е в услуга на тоталитарния режим, което дава основание по-късно при избора му за лидер на ДПС да бъде определен от Т. Генов като “верен, който може да работи за държавата”. Освен участието му в няколко разработки по възродителния процес, ОР Ахмед получава и задачата да организира Турското национално-освободително движение в България. Целта на мероприятието е създаване на претекст, че съществува съпротива и това в определена степен да оправдае безпрецедентното насилие на българската държава срещу част от собствения й народ. Логиката е, че национално-освободително движение звучи страшно и внушава сепаратизъм и следователно държавата трябва да отговори с цялата си мощ.
ОР Ахмед, на когото по-късно е разпоредено да се нарече Доган, е основният играч в тази разузнавателна операция, дала възможност за репресиране на стотици хиляди български граждани. Впоследствие, когато на ЦК на БКП преценява, че тази резултатите са неубедителни, ПГУ, по разпореждане на Политбюро, организира няколко взрива, които са представени като дело на етническите турци.
В този период започва и изграждането на
легендата на Ахмед
за внедряването му в Турция. Организиран е процес, произнесена е присъда и той е изпратен в затвора като целта е впоследствие да бъде разменен с някой задържан разузнавач от социалистическа страна. Идеята по принцип е добра – освобождава се “наш човек”, а на врага се пробутва “нелегал”. Пребиваването на нелегал в затвора не е необичайна практика. На това лице се създава ореол на мъченик за каузата. Още повече, че по време на престоя в затвора ОР Ахмед получава заплатата си на офицер от ПГУ. Но при него има и един малък детайл, който може би го прави безинтересен за размяна. Това за документите на “нелегалната” организация, написани и напечатани на машина на турски език. За запознатите със ситуацията в България през този период е известно, че още от средата на 60- те години властите закриват всички възможности за изучаване на турски език и средствата за размножаване на печатни материали са под строгия контрол на ДС. Следователно, след като Турското националноосвободително движение в България, организирано от Ахмед, предявява документи на турски език, то това е резултат от дейността на ДС. В допълнение към този факт, един анализ на абстрактността и богатството на изказа в говоримата реч на ОР Ахмед и на написания текст прави очевидна разликата, което потвърждава хипотезата, че написаното не е негово творение.
Настъпват промените от 1989 година и ОР Ахмед получава нова задача – оглавяването на етническа структура, която чрез политически действия ще държи под контрол турците в България и ще бъде партньор на други креатури на ЦК на БКП в управлението и икономическото престуктуриране, защото схемата е коалиционно управление, за да се размие отговорността. Първата стъпка е представянето на ОР Ахмед като борец за правата на турците. На различни сбирки на зараждащата се неформална опозиция са поставени ръчно написани плакати за освобождаването му от затвора. Таня Желязкова е манипулирана на тъмно, за да поеме инициативата за това. Последва “освобождаването” му и планиране на неговото налагане като политически лидер. Дадена му е инструкция да търси конфликти с останалите опозиционни представители, за да се пресекат каквито и да е контакти и възможна коалиция между етническите турци и недоволните българи. Единственият, с когото му е разрешено да контактува, е лидерът на “Подкрепа” д-р Тренчев и като се припомни ролята на “Подкрепа” за реализиране на плановете на Мултигруп, обяснението е еднозначно. За стратезите в ЦК е ясно, че не може да започнат промени, без премахването на някои от безобразията на възродителния процес. Подготвя се пленум на ЦК на БКП за 29 декември 1989 г. за “преодоляване на допуснатите извращения сред турскоезичното население в страната”. Същевременно на ПГУ е разпоредено да подготви своя кандидат за дебют на политическата сцена. Тодор Генов инструктира Ахмед и от негово име се изпраща писмо с искания, които 100 % съвпадат с подготвяните решения. Доста наивно, но българският зрител не е особено критичен към подобни алогизми, а и времето беше такова, че обществеността беше залята с фрагментирана информация. Просто като материал за размишление читателят може да се запита как един политически “затворник” може да изпрати писмо до Петър Младенов и исканията да залегнат в решения на ЦК на БКП, на Държавния и Министерски Съвет на НРБ?
Клоунадата продължава. Организиран е протест на българо-мохамеданите (турците са все още много уплашени от изживените репресии), които заобикалят Народното събрание и скандират: “Върнете ни имената!” От нищото се появява ОР Ахмед и използувайки високоговорителят на една милиционерска кола, обещава, че той, Ахмед Доган, ще им върне имената! До вечерта всичко е реалност и медиите налагат на обществото версията на ПГУ, че премахването на последиците от възродителния процес е дело на Ахмед Доган.
На 4 януари 1990 г. във Варна на контролирано от ДС събрание на група турци ОР Ахмед обявява създаването на ДПС. След което, вече като самопровъзгласил се лидер, заминава за Кърджали. Варна е избрана като място за създаването на ДПС поради причината, че до този момент ОР Ахмед не е познат на турците в Кърджалийско и Делиормана. А и по тези места все още са останали някои неформални лидери. Ахмед вече има митичен образ и декларирана организация и останалите турци-лидери са тези, които трябва да се интегрират и да го признаят за лидер. По-късно тези лица, както и активисти от опозицията, са изолирани или изхвърлени от ДПС, а някои други, като пишещият тези редове, информиран за реалността, се отказват да участват в това
мероприятие на ПГУ
Това е моментът, в който се започва изграждането на обкръжението на лидера Доган от проверени лица и за илюстрация споменавам само Юнал Лютфи (агент “Сидер”) и други. Интересното е, че те не са принудени да правят това, а много добре знаят за какво става дума. Преди изборите за Велико Народно Събрание и по време на това събрание в ЦК на БКП и ПГУ все още няма ясна концепция до каква степен да позволят участието на ДПС в политическия живот на България – дали то да бъде еднодневка, създадена от провокатор, само за да отклони вниманието за изборите или да продължи да се изгражда като квазиполитически субект. Илюстрация на тази неопределеност са и някои хаотични действия на ОР Ахмед като например да изгради ДПС като ислямска партия и следователно отново да подложи турците под ударите на държавата, забавянето на регистрирането на Движението за участие в изборите или дори предложението ДПС да напусне Великото Народно Събрание в момента на неговото откриване, което по своята същност е политическо самоубийство. Надделява мнението за конституиране на ДПС като партньор в управлението и последва сваляне на правителството на Филип Димитров, кабинетът “Беров”, управлението с НДСВ и тройната коалиция. През всичкото това време около ДПС гравитира плеяда от оперативни работници на ПГУ, които са наложени в управлението или стопанския живот. И ако някой си направи труда да прегледа публикациите по темата, може да идентифицира десетки имена, но сега може би две са достатъчни: това на Стоян Денчев, който ту е от Мултигруп, ту от ДПС и това на Феим Чаушев, който за определен период е и съветник на един друг кадър от балканското направление на ПГУ – Георги Първанов.
Ако все още съществува въпросът защо преходът в България стана по този начин, може би ще е полезно да се върнем към разсъжденията на Сун Дзъ отпреди четири века преди Христа, че воинът победител първо печели войната, а след това влиза в битка, т.е. започва промяна …
* Мирослав Дърмов е бивш депутат във Великото народно събрание,
живее в САЩ.
