Една от големите причини за недоверието сега към младите управляващи е, че в България вече сме отвикнали да виждаме млади хора около нас. На младите от десетилетия се гледа като на потенциално отсъстващи, като на емигранти, като на временно пребиваващи.
Дори образованите, високообразованите, са ни подозрителни. Щом са толкова образовани, няма начин да не избягат и да ни оставят – така мислим ние.
Някога имаше една приказка: „Учи, да не работиш!“ Сега приказката е друга: „Изучи се, за да се махнеш!“
Защото, трябва да си го признаем – България от години не е държава в Европа и на Балканите, а си е остров, който се рее и пътува неясно накъде.
Трагедия е, че младите ни плашат. Вярно, гласуваме за тях – от зор, от мъка, от кражби, които ни оглозгаха, искаме да избягаме от старото блато и мутрите, но младите ни плашат. Младостта ни плаши.
Много, ама много обичаме кралимарковците в мускулестия смисъл на думата. По-ясни са ни четвъртитите гардероби с уши като зелеви шумки и чело от три сантиметра. С тях ние я караме вече повече от три десетилетия или повече от сто години, или кой знае откога…
Погледнете само старите министри – погледнете ги внимателно и ще видите каква гротеска са немалка част от тях, какви са специалисти само, какви са юнаци над юнаците и както казваше баба ми – какви са убавци.
Но сегашните ни се струват прекалено деликатни, прекалено с костюмчета… И дипломите им – също прекалени.
Тупането в косматите гърди и възгласите „булгар, булгар“, с които Бай Ганьо цепи въздуха в чужбинската баня, са музика за ушите ни. Пали ни се патриотичната кръв завинаги.
Топим се, изчезваме като лански сняг, но това е положението – обичаме си и блатото, и острова, и стареенето.
Николай Милчев
