От две седмици светът е на нокти. Не че преди се е разхождал спокойно като оперна певица по крайбрежен булевард с лице, галено от лъчите на залязващото слънце, и задължително с небостъргачи в далечината (евроатлантици сме все пак!). Или е отдъхвал на пейка в парка с подпрян о брадичката юмрук така, че да се вижда новият часовник.
Е, часовникът вече го няма, живеем в електронни времена, но позата е останала (живели сме все пак социализма). Или да не се виждат изтънелите пръсти.
Лошо е, когато изтъкнати творци, български световни творци, се държат на сцената на живота, сякаш са все още под нестихващите аплодисменти на оная, другата сцена, под прожекторите. Които скоро ще угаснат. Или когато трябва да кажат ако не тежката, то поне честната си дума, те продължават да си смучат пръстите – доста естествена за тях поза, но само когато пишат собствените произведения.
Да си славянка, не е лошо, както няма нищо осъдително в това да си рускиня или украинка, но когато децата на едната избиват децата на другата, лошо е да си човек, който се задоволява само и единствено да види и декларира, че видите ли това били лоши работи и ти си много против да се случват такива неща. Лошо е да гледаш как плачат майките – едните за своите затрупани в руините на детските градини и болници дечица, а другите за синовете си, изпратени като пушечно месо и вече трупове, изоставени за плячка на гарваните. Тук трябва ясно и категорично да се каже кои са ястребите и гарваните – и едните, и другите измамили и подвели своите жертви – и ако не може да бъдат осъдени и наказани ефективно, то да бъдат прокълнати с някоя от тия женски клетви над гроба на убитото ти дете, които рано или късно стигат истинския убиец.
Да си хуманист е хубаво, значи да обичаш и отделния човек, и човечеството като цяло. А и всяко живо същество. И конят, и кучето, и безропотният вол са оцелели, защото са помагали за оцеляването на човека и той им е помагал и се е грижил, и се грижи все още за тях. Но към чакалите, койотите и хиените (и най-вече към тия в политиката) не трябва да се проявява и капка милост. Не на прага на апокалипсиса, в самия апокалипсис, защото той от началото на 20 век вече тече и се вдига все по-застрашително към апогея си, да се престараваш в политкоректност с приказки за чистокръвни ангорски котки си е чисто пренебрегване на реалните човешки болки. Единадесет годишното момченце – не хванато за майчината ръка, самичко извървяло километри, за да избяга от пълзящия по петите му адски жупел – то трябва да ни вълнува и тревожи, а не толкова пудела, който под час водим в парка, за да препикае в най-добрия случай някое дърво, а в най-лошия да оака алеята, тъй като ние все още не сме свикнали – уж европейци – да почистваме след него.
Никой не иска от теб да кажеш, че очакваш много скоро да видиш овъгления труп на Путин в подножието на кремълската стена сред гробовете на неговите кумири, но може и просто си длъжен да го назовеш, да кажеш кой е той. Само това, ако не ти стига смелост да огласиш и прозрението си, че Байдън (не е задължително иронично Бай Байдън, нито „Гуд бай, Байдън”) в стремежа си да го прати за зелен хайвер даде на Путин зелен семафор да нахлуе в Украйна. И каква ирония – вместо да марширува по Крешчатик, той се натресе на Зеленски. Комедийният актьор, който играе бляскаво Крал Лир, докато претендентът за руския трон се върти като шут в нозете на призрака на Петър Велики и не е далече денят, когато той ще му тегли шута... Никой не иска от тебе чак толкова, но не и да мрънкаш, че с не знам колко си процента според Алфа Бета и Ала Бала му бил спаднал рейтингът. Рейтингът може да му пада, но апетитът му расте и ще расте, благодарение и на такива като теб. И не към 1939 г. се мъчи да върне света Путин – само защото, видите ли, това време било разнищено в новия ти роман, тласка го към 2039 г., времето, когато – добре си го казал най-после! – „в първия ден след апокалипсиса няма да има никакви медии. Най-важното събитие в историята на човечеството ще остане неотразено”. Капката мед във варела с катрана на войната обаче не може да има ефекта на капката катран в кацата с меда.
Законът за защита на детето забранява децата да бъдат експлоатирани по какъвто и да е начин, включително и от собствените им родители. Така че когато се връщаш вечер у дома, не е необходимо да обясняваш на невръстната си дъщеря възгледите си за войната, само за да придадеш някаква автентичност и едва ли не уникалност на съчиненията си, все едно избрани или събрани. А ако е поотраснала, добре е да намериш деликатен начин да й кажеш да не сере в присъствието на гаджето си, понеже може да се изложи както татко й преди години, макар той да е бил и по-възрастен от нея и следователно е трябвало да бъде що-годе помъдрял.
Госпожо, Господине! Кураж! Ако се окажете внезапно в пълен мрак, не се страхувайте – не е „първия ден след апокалипсиса”. Просто инспициентът на световната сцена е минал и е изключил прожекторите...
Кирил Кадийски
