Ние мога и не искам да се меря с политическите коментатори, с геополитическите притежатели на истини, със социолозите и с явяващите се като дежурен телевизионен аксесоар същества. Да не говорим за пророците, които току-що се завръщат от оперативка с Бога (боговете) и ни носят техните заповеди. Изключено е да се меря с тях, а и не искам.
Тези същите господа обикновено измерват всичко с интересите си, с парите и влиянието си и с интересите, парите и влиянието на силните в света.
А и сега, покрай войната, пропагандата е толкова всеобхватна, че е изместила реалността, станала е измислена реалност. А реалността е станала част от пропагандата.
Един и същ факт се тълкува и така, и така. Един и същ факт може и да се освети от прожектор, а може и да се дръпне в тъмнината зад кулисите.
Беше много отдавна, но още си спомням какво странно усещане изпитах, като гледах френския филм „Един мъж и една жена“. Мисля, че го даваха две поредни вечери по телевизията.
Подробностите ми бягат, но първата вечер бях поразен колко лош е мъжът във филма, а втората вечер абсолютно същите събития ме отчаяха от жената.
А беше филм, изкуство, не беше пропаганда.
Сегашният жесток руско-украински филм във формата на братоубийствена война би могъл да се казва по различни начини: „Путин и демоните на Ада“, „Зеленски – клоунът от бездната“, „Мечката и смъртта“, „Зеленото човече“, „Невинна ли е Америка“, „Европа – сестрата на Спящата красавица“ – имената на филма могат да са различни – според киносалона, който го прожектира, и според собственика на киносалона. Точно в тази пропаганда и в тези филми съм безсилен.
Това, което мога да направя обаче, след като извикам, че войната е лудост и трябва да спре на секундата, е да следя собствените си чувства и доколкото мога – да ги описвам. Да описвам собствените си тъжни чувства сега.
Но не да ги описвам, за да ги „пласирам“ и „представям“ на актуалните господари, а защото иначе не мога, по-точно – вече не мога и вече не искам.
Ще започна тези „вътрешни“ описания със случка от войнишките си години. Било е 1977 година. Войник съм в Плевен, карам си казармата в Школата за запасни офицери и става голямото земетресение във Вранча.
Бяха ни водили на театър и вечеряхме доста късно. Столовата е на приземния етаж и аз се храня чак в дъното ѝ.
Като започна земетресението, бученето, пращенето и пукането; като започна треперенето на целите ми вътрешности и мозък, помислих, че почва война. Толкова се бях надъхал и наплашил, че може да има война и че американците могат да хвърлят атомна бомба, че се вцепених.
После не помня как съм излетял не през вратата, а през прозореца и в безсъзнание се озовах на плаца на поделението. Видях как луната се люлее нагоре – надолу, как слиза почти до главата ми и отскача в небето.
После откъм жп гарата, на север от хълма на казармата, видях как избухва атомна бомба. Атомна гъба видях.
Както ме бяха учили и тренирали, се проснах на земята с гръб към атомната гъба и си сложих ръцете зад врата. И примрях, и умирах.
Не е било никаква атомна бомба, даже не е било война, а илюзията за атомна гъба се е получила от сблъсъка на жп цистерни с бензин. Ударили се бяха две цистерни с бензин една в друга и ефектът беше като от взрив на атомна бомба.
Страхът, който се носеше, беше повече и от бомба.
А беше само земетресение.
Сега вече е война – страшна война. От онова време минаха много войни. По целия свят имаше войни. Избройте си ги сами – няма да ви стигнат пръстите на ръцете. И всички те трупаха страх, нагнетяваха страх и смърт.
Атомните бомби винаги, цял живот са ми стоели в глъбините на мозъка и са ме плашели. Плашат ме и днес – че ще умрем всички като комари и Земята ще стане плешива буца лед. И колкото по ме е било страх, повече съм си казвал – няма да мисля за това, няма да мисля за това – всичко е красиво, всичко е прекрасно и всичко е любов.
Да, ама не е .
Докарах го дотук, та да се чудя за какво съм живял.
Дано не е било, за да легна пак – както някога, с гръб към атомната бомба.
През 1977 година знаех откъде ще дойде бомбата. Бяха ми казали и аз знаех. Сега също ми казват откъде ще дойде и също трябва да знам.
Дано да не объркам посоките…
Николай Милчев
