Руската блогърка и издател Вероника Белоцерковская, която е и известна телевизионна водеща, автор на популярни готварски книги и списание Sobaka.Ru е обвинена от прокуратурата за „дискредитиране на държавните власти и въоръжените сили“. Белоцерковская живее във Франция. В интервю за „Новая газета“ тя коментира повдигнатите обвинения срещу нея и разсъждава за войната в Украйна и какво се случва с Русия.
„Мислих много за това, което ми се случва и ми се стори много логично. Изглежда, че е на повърхността идеята да се обвини някакъв радикален журналист или политически коментатор, блогър. Но когато прочетох речта на Путин за петата колона, разбрах, че пасвам идеално. В техните очи аз съм едно такова нахранено същество, което седи на Лазурния бряг, хапва стриди и гъши дроб, плащайки с пари на руския народ. Освен това това същество има дързостта да бръщолеви нещо от някъде там, от този добре хранен и красив живот с провансалските алеи…
Мислех д се върна в Москва и там да изразя мнението си за повдигнатото обвинение, но си дадох сметка какво ще ми се случи. Затова реагирах дистанционно и в първия си пост изразих позицията си по много груб и неженствен начин. Той съвсем неочаквано за мен имаше 560 хиляди харесвания, което е много за човек, който има 900 хиляди абонати. Вероятно аз просто бях първата, която изрази това, което всеки се опитваше да сглоби по някакъв начин в главата си, казва Белоцерковская.
Имам смесени чувства. Сигурно в мен кипи моята „бандеровска кръв“. Шегувам се… Трябва да направя нещо, защото вече проклех всички, които мога, които са виновни за тази мръсна война. И се заех да правя нещо. Мнозина помагат на украинските бежанци в Полша, или изпращат пари за хуманитарна помощ. Аз предоставих къщата си за бежанци, има много украински деца. Непрекъснато се занимавам с това.
С обвиненията срещу мен се зае адвокатска кантора, но няма да казвам коя. Имам и френски адвокат.
В блоговете си съм била аполитична. Интересуваха ме други тези. Опитвам се да психически да се дистанцирам от Русия, по-точно от руската политика. Но тя е моят дом, много ми липсва… Но аз държа на ценностите на човешкия живот. И когато виждам какво се случва в Украйна, това просто предизвиква някакъв абсолютен ужас в мен. Следователно моите остри изявления по никакъв начин не бяха политизирани, а по-скоро беше вик на жена, на майка. Сестра ми е в Одеса, чичо ни е сляп и не може да тръгне, племенникът ми участва в съпротивата, приятел в Харков, когото успокоявам всяка вечер има две дъщери в Киев, едната бременна. До лесно е да се говори отвън, в каквато ситуация съм аз. Затова само воювам с думи. Ако бях там щях да се държа по съвсем друг начин.
Всички ние имаме колективна отговорност, защото сме мълчали години наред. Трябва да се срамуваме. Все се надявахме, че този бент няма да прелее. Имах позиция още за присвояването на Крим от Русия, но не реагирах подобаващо. Държахме се като във времената на Брежнев.
Написах много странен пост на 31 декември, тогава вероятно, като всеки чувствителен човек, имах усещане за предстоящ кошмар. На снимката в публикацията бях със салатена купа в ръцете си, а текстът беше: „Боже, само да не се случи, не ни изгаряй сърцата, не ни карай да се избиваме взаимно." Оказа някакво пророческо. Тогава в две предавания ме попитаха дали ще има война и аз по някаква причина казах, че ще има. По-късно дори бях обвинена, че съм знаела…
Но тогава никой не ми повярва, но аз нямам нищо общо с американското разузнаване, повярвайте ми.
Обвиняват ме за статия, с която дискредитирам руската армия. Мисля, че Оруел дори в най-лошите си фантазии не можеше да си представи, че хората са способни на такова нещо. Да, мисля, че е случващото се е отвъд разбирането, не се вписва в никоя координатна система. Вероятно такава система все още не съществува и те създават нова. Но каква? Отляво е ядрена война, а вдясно – Северна Корея. Не виждам трети вариант!
Не пиша тези неща като журналист, вече не. Вече съм само гражданин, коъто се опитва да открие някаква логика в този ужас, за да не се побъркам. Не знам кога ще свърши тази война и какво ще е след нея. Сърцето ми кърви… И ми е останала само една мисъл: това да свърши час по-скоро. Да свърши!
