Други казват, че иврит не са научили, а българския са забравили, разказва за Frognews.bg главната редакторка на българския вестник „Алия”, който преди броени дни стана на една година.
интервю на Ана Кочева
‒ Как изглежда българският медиен пейзаж в Израел?
‒ В момента аз издавам единствения израелски вестник на български език. Той е адресиран към българските емигранти там; най‒вече към онези, които са в Израел след 1990 година. Тогава е втората голяма емигрантска вълна от България. Вестникът е насочен към интересите на тези българи, към интеграцията им, но и към възможностите да се запази културната им идентичност. Трябва да отбележа, че това издание има за цел да подпомогне борбата на българския манталитет с израелската действителност.
‒ На какъв фронт се води тази борба?
‒ Идеята е в директния сблъсък с израелската менталност българите да се съхранят в културно отношение като общност. Това по принцип е идеята на всяко българоезично издание в чужбина, нали? А Израел е държава, която във всяко едно отношение, също и религиозно, е много различна от мястото, от което са тръгнали българите. Ръководя се от факта, че читателите ни са дошли в Израел, доказвайки еврейски произход, но едновременно с това са си българи и по език, и по манталитет.
‒ Като стана дума за това, получава ли българинът нещо от израелската държава, идвайки в нея, защото обичайно той винаги очаква държавата да му помага?
‒ Да, той получава много неща. В Израел има много добра емигрантска политика, защото по същество това е емигрантска държава. Още повече, че тя съществува от 60 години, поради което тези, които са родени в чужбина, са много повече от онези, които са родени в Израел. Това е държава, създадена, за да не бъдат евреите потискани, да се приберат на едно местенце, което е тяхно. Всеки новодошъл получава един пакет от услуги, които може да ползва, но има и задължения, разбира се; момчетата може да подлежат на влизане в казармата месец‒два, след като са пристигнали. Човек получава някаква парична помощ, данъчни облекчения, право на работа, езиков курс от две нива, при които може и да не успее напълно да проговори, но като начален старт, това е изключително голяма помощ.
‒ Има ли някаква разлика в българските емигрантски потоци?
‒ Определено! При вълната, дошла през 1948 г., не е имало моментът „Ще се върнем”. Тези хора са си връщали българските документи на границата, а израелската държава е платила за всеки един от тях, за да отидат там. Тези, които са пристигнали след 90‒та година, са колебаещи се. Много от тях все още имат имоти в България, не са решили твърдо и това колебание у мнозина трае по 20, че и повече години.
‒ А има ли много, които се връщат?
‒ Има. Само аз познавам няколко семейства, които по 7 или 8 пъти са се връщали в България „завинаги”. Това е един процес, който е много мъчителен. Съгласете се все пак, че е болезнено да стоиш толкова време разкрачен. А е важно всеки един емигрант в крайна сметка окончателно да реши да остане у дома си. И тук е ролята на един вестник като нашия ‒ той помага човек да се чувства българин и на новото си място ‒ хем трябва да му помогне да се интегрира в новата си родина, хем да не забравя, че е българин, да пази културната си идентичност и най‒вече нивото на езика си.
‒ Как се казва вестникът?
‒ Вестникът се казва „Алиа”, което в най‒общ смисъл означава емиграция.
‒ Има ли в Израел и други български издания?
‒ Не, няма в този момент. Исторически погледнато, изданието е младо, то стана на една година миналия месец и вече може да се каже, че излиза от експерименталния си период. Вече сме твърдо решени, че ще ни има и че обслужваме интереса на българската общност. Но, ако има нещо, което много ни радва, то е, че сме наследници на една много богата традиция в тази област. От 1900 година, когато първите емигранти стъпват на израелска територия (това е значително преди израелската държава да бъде официално обявена през 1948 г.), докъм 1982‒83 г. в Израел са излизали общо 40 български вестника и списания. Някои от тях са излизали в по няколко броя, други са били годишници, имало е издания на женски организации, даже войниците в Яфу, най‒българския град, също са имали свое издание. Интересно е, че за период от 12 години българите са имали и порноиздание. Един много предприемчив емигрант е намерил ниша в пазара и е създал доста траен продукт. Вестникът се е казвал „Аз знам всичко”, човекът е говорел добре френски, превеждал е разказчета оттук‒оттам, снимал е циркови актриси, имало е рецепти за афродизиаци..., т.е. леко порно, но порно в същината си. Така че традицията наистина е голяма. Но, вижте, има нещо такова ‒ дори, когато си евреин, трудно се интегрираш. Има хора на по 80 години, които казват: „Ех, иврит не научихме, пък българския забравихме”.
‒ Кое все пак надделява повече ‒ българското или еврейското, когато човек се ситуира там?
‒ Въпросът е свръхделикатен. От една страна там получаваш всички права, защото си от еврейски произход, от друга страна обаче мисленето ти е българско. А и при нас във вестника като че ли надделява разбирането да пазим това мислене, но по‒скоро българската душевност и култура. Стараем се да не сме твърдо религиозно издание, което да рови към еврейските корени, но и да не се превръщаме в българско‒патриотично издание от хъшовски тип. Искаме да обслужваме конкретните нужди на тази общност, да сме издание, от което човек да научава какво се случва на съседната улица и ако това е българско събитие, да може да го посети, т.е. да е тип вестникът на махалата.
‒ Като казваш това, значи ли, че българите там са обособени на териториален принцип?
‒ Израел не е голяма държава. Цялата израелска територия е 1/5 част от българската. При това положение няма понятие много далеч. Има българска махала все още, кварталът, в който са се заселили българите през 1948 г. в Яфу (най‒старото пристанище в света), е бил наречен още тогава „Малката София”. Естествено, че българите, дошли след 90‒та година са продължили тази традиция и поне през първата си година задължително живеят там. Много от магазините все още имат имена на български и табели „Тук говорим български език”. Това са месари, зарзаватчии, които обслужват нуждите на новопристигнали емигранти.
‒ А имали някакво противоборство между отделните еврейски общности?
‒ Ние с руските евреи няма как да се борим, те са 1 милион и половина; а и имат съвършено различен начин на мислене, имат друг тип култура. Нямам предвид, че са по‒качествена емиграция, но си личи, че са други. Второто поколение на всяка една общност вече е различно. Капсулирането е само при първото, оттам нататък границите започват да се размиват.
