Странно и загадъчно нещо е времето. Представете си за миг да можеше с едно око да надзърнем не в светлото бъдеще, дето днес често подменят със светлото минало, даже не толкова далеч в бъдещето (както Владимир Войнович с антиутопията си „Москва 2042“ – в прехода към посткомунистическия Москореп), а доста по-близо – да се озовем в столицата на Путинова Русия през 2024 г.
31 март 2024 г. От нападението срещу Украйна са минали две години. По големите проспекти не секва потокът от автомобили и хора, но лицата на минувачите изглеждат угрижени. Край банкоматите не се вият опашки, вече няма защо, опашките са се преместили пред входовете на големите „универсални магазини“, преди време собственост на световни компании. На ключови точки в града могат да се видят яките момчета от ОМОН – мобилната гвардия на властта, и доста бронирана техника – обичайна гледка след антивоенните протести и безредиците миналата година. Буквата Z продължава да се мъдри по калканите на големите сгради, но почти никой не ѝ обръща внимание. Хората си имат други проблеми, вперили поглед в смартфоните си, по които следят цените и котировките на рублата. Валутните влогове са замразени отдавна. Черният пазар на валутата се наказва много строго, както някога в СССР. В Русия всичко се плаща и купува в рубли, чийто реален курс не е ясен на никого, макар Централната банка да подпира бизнеса и заплатите на гражданите със своята котировка.
Появили са се и нови лозунги (след единението на Русия с Новорусия, сиреч с парчетата от Донецк и Луганск): Съставните части на нашето единство са: Народност, Партийност, Религиозност, Бдителност и Държавна сигурност!
Ала минувачите ги отминават с невиждащ поглед. Само най-младите се събират на групи, обсъждайки това-онова, по-препатилите се озъртат и то с основание – доносничеството процъфтява като доходно препитание дори в хиперинфлацията. Носят се всякакви слухове. Как младежи, изписали със спрей думата „рашизъм“, били не просто задържани от „омоновците“ или тикнати в СИЗО (следствения изолатор), а по бързата процедура пратени в затворническа колония в северно направление. „Националпредателите“ и „иноагентите“ отдавна са изловени или прогонени. Сега властта бди срещу „спонтанните прояви“. Разказват, че дори „спонтанен почитател“ на Путин, който, леко пийнал, решил да извика „Слава на Гениалисимуса“, имайки предвид Върховния главнокомандващ, също бил пратен нанякъде по етапен ред.
От офисите на „Сбербанк“ излизат вложители с обемисти пакети в ръце, навярно съдържащи пачки с рубли, и замислено пресмятат какво ли могат да си купят с тях. Рублите са вече хартийки. Цената на пакет принтерна хартия гони 4000–5000 рубли (осем-десет пъти по-скъпа спрямо 2021 г.), а дори и на тази цена трудно се намира по магазините.
Внос почти няма. Русия е под „санитарния кордон“ на близо в 8116 действащи санкции. Има дефицит на храни, лекарства, битова техника, компоненти за електрониката. Брутният вътрешен продукт е спаднал почти три пъти спрямо „годината на дефолта“ – критичната 1998-а.
С колко точно са спаднали доходите на хората, никой не знае. Дори несменяемата председателка на Централната банка Елвира Набиулина не се ангажира с конкретни проценти.
В Украйна, трудно възстановяваща се от разрушенията, вече са се завърнали една трета от десетте милиона бежанци. Колко души обаче са напуснали Русия през същия този период? Само в първата „военна година“ от страната са „изтекли“ 150 000 IT специалисти. През следващата година – почти двойно. Не се оправдаха и очакванията за „китайската помощ“. Китайската държавна петролна компания „Синопек“ си тръгна от Русия още преди края на войната, за да не попадне под американските санкции. Последваха я множество турски и индийски компании.
Но си остана пропагандата. По фасадите на някои от затворените западни магазини са инсталирани огромни телевизионни екрани. От тях – както по съветско време – убеждават населението колко са прави руснаците и колко лош е „колективният Запад“; за разтуха на „бюджетниците“ – хората на държавни заплати, все по-трудно свързващи двата края – вървят репортажи със скролове: как в Германия зъзнат, как в Белгия нямат зърно за традиционните си „багети“, а във втория си мандат президентът Макрон сериозно обсъжда въвеждането във Франция на „купонна система“. Как руски фирми са готови да продадат 80 млн. ватенки на зъзнещите германци; следват съобщения как се замогва Беларус.
В същото време в строго охранявания подземен сектор на резиденцията в Ново-Огарьово (на около десетина километра от Москва по Рубльовското шосе) един дребен на ръст мъж със застинало като маска лице с дистанционно в ръка гледа телевизия. И докато минава от един държавен руски канал към друг, има усещането, че контролира огромната си страна.
След епидемията той почти не е излизал на моравата пред княжеската „усадба“ от XIX в., строена някога от великия княз Сергей Александрович. Самият княз също не се е радвал дълго на имението си, тъй като става жертва на бомба, хвърлена от народоволеца Иван Каляев.
Тази реминисценция винаги принуждава мъжа, уютно отпуснал се на луксозния италиански диван за 150 000 евро, да се размърда неспокойно. Ето исторически пример как хората, градили руската държавност, никога не са били оставяни на покой – гонели са ги като дивеч, хвърляли са по тях бомби, дори саморъчно направени цели снаряди (интересно къде е гледала Охранката, уж са бесели терористите по площадите, а полза никаква). В съветско време не беше точно така. Е, вярно, полусляпата есерка Фани Каплан за малко е щяла да прати на оня свят другаря Ленин, в началото са ставали грешки. По-добре да му беше светила маслото! Така на него, столетие по-късно, нямаше да му се налага да се разправя с „украинското недоносче“, това жалко ленинско и хрушчовско отроче, което го скара с целия свят.
Тук владетелят Z. разкривява устни в онази восъчно-мъртвешка гримаса, която западните фоторепортери обичат да пресъздават в снимките си. Да щракат, щом им харесва, така само укрепват образа на владетеля на нова Русия и Новорусия…
Е, друго щеше да е, ако Русия бе сплотила навеки в съюз Украйна и Беларус, ама кой да знае, че „хохолчетата“ ще бранят с такава стръв всяка педя земя. Кой да знае ли? Тук чекистът в него се пробужда и той гневно захвърля дистанционното, след което рязко с ръка отпраща изникналата сякаш изпод земята охрана. Кой да знае… Осем години му разправяха бабини-деветини, лъгаха го ден след ден…
Рускоговорящите украинци ги чакали с цветя. В Одеса, Харков и Мариупол вече постилали червени килими, по които да минат победоносните воини, дошли в негово име и със знака на победата. А каква стана тя? Пет хиляди убити „зетници“ всяка седмица, два пъти по толкова тежко ранени. И това ми било „Zа победата“! „Ще изпълним задачите, поставени от главнокомандващия“, гъгнеха онези нищожества Шойгу и Герасимов и се гънеха до земята.
Той обича военните да спазват субординацията, нали положи толкоз грижи за тази армия. При това лично. То не бяха „безсмъртни полкове“, не бяха военни обучения на подрастващите, приемаха в Суворовските училища на рояци „детдомовци“. Десетки милиарди долари се вливаха година след година във военния сектор. И той си мислеше, че има армия, равна на съветската (при Сталин) или на руската (при Петър I). А се оказа, че този народ, „богоносният руски народ“, се срина в калта, че и повлече него със себе си.
Опозориха го пред цял свят. Него, своя главнокомандващ, окаляха го. За да му се присмиват сега някакви полячета и естончета, чухончета и евроджендърчета… На него, създателя на новата руска държавност, който извади Русия от пропастта, в която я бе тласнал пияницата Елцин и дърдоркото Горбачов. Той, който спря разпада на СССР и на равнището на Руската федерация възстанови империята в единствено възможното ѝ състояние – на велика страна, събираща край себе си земи и народи.
На Запад бързо разбраха с кого си имат работа. Разтрепериха им се мартинките още в Мюнхен през 2007 г., когато им каза истината в очите. Е, не цялата истина, в политиката също важи правото „на час по лъжичка“. И все пак осъзнаха, че пред тях стои основателят на Четвъртото руско царство. Първото (Московското) е на Иван Грозни. Второто е на Петър Велики (Руската империя до XX в.) Третото е съветската държава при Сталин. А четвъртото е неговата, Путиновата Русия (XXI в.).
Така бе създадена уникална „политическа машина“ (държавност, градена по вертикала чрез силовите структури). Държавност, опираща се на проверената вътрешна информация („контролирана медийна демокрация“) и на износа на „истина“ към Запада („хибридна демокрация“).
След 2010 г. неговата Русия отказа да бъде покорен лакей на Запада, да бъде „закуска на масата за преговори“. Тази нова Русия мина в „информационно контранастъпление срещу Запада“ (като се замисли човек, всичко това струваше някакви дребни пари, а ефектът е огромен): деглобализация, ресуверенизация, новите популистки движения (в крайно лявото или в крайно дясното), британския брекзит и тръмписткия „грейтагейн“. Задачите бяха ясно поставени: разчленяване на Европейския съюз, разкъсване на „световната паяжина“ на големия капитал. Той пръв зададе най-важния въпрос: „кои сме ние в световната паяжина – паяците или мухите?“ на едно от заседанията на своя Съвет по национална безопасност. Такива като мухльото Наришкин (уж ръководител на външното разузнаване) буквално се подмокрят от подобни въпроси, добре че са Патрушев и останалите, а и камерите помагат в решаващите моменти.
Но в Украйна се оцапаха… През „вирусната ваканция“ му донесоха в Сочи пълното издание на записаните мемоари на Хрушчов и той ги попрелисти за няколко вечери – искаше да види дали този съветски „хохол“ не се е разкайвал, задето подари Крим на Украйна. Нито дума. Но пък попадна на един прелюбопитен епизод от началото на Втората световна война.
Щом Хитлер нахлува в СССР, Сталин се крие две седмици. Изчаква. И в Политбюро също чакат. Сталин си мисли, че ще му спретнат преврат, извършената грешка е колосална, ще дойдат да го арестуват. Съратниците от Политбюро пък треперят, че той ще ги арестува. Накрая се срещат. Сталин ги прегръща, разбира, че все още е „великият вожд“ и патетично възкликва: „Великият Ленин ни остава велика държава, а ние всичко просрахме“. Ето това е историята, трябва само да намериш нужното слово. Той също обича да си служи с подобни сравнения – целият свят навремето разбра какво ги чака чеченците, ако не клекнат, когато заяви, че ще ги гонят даже в кенефите…
А сега се оцапаха в Украйна. Да се стигне дотам, че да се среща с онова нищожество Зеленски… Разкопча яката си, усети как вдига кръвното. Идиоти. Пълни кретени, заради тях войската му затъна под Киев. Е, вярно, след толкова изстреляни ракети по Киев и Харков се подписа примирие, но беше принуден да се изтегли, което пропагандата му представи като колосален успех.
И какво се промени? Нищо. На парада за 9 май лидерите на ДНР и ЛНР Пушилин и Пасечник бяха на Червения площад. Струваше ли си за това да се води цяла „освободителна война“?
Той знае, знае, че се провали. А и онези нищожества на Запад го знаят. Сега Русия е в обръч от санкции втора година. Като под намордник. Няма мърдане. Докладват му за потушени бунтове и голяма безработица в страната. Да гладуват, щом изневериха на величието на руския човек. И на неговата държава, която онзи подмазвач Сурков нарече „дългата държава“.
Тук Сурков все пак уцели. На Запад има „дълбока държава“, дълбинно срастване на мафията с корпоративни и политически интереси.
А в неговата Русия „дълбока държава“ няма, тук всичко е на повърхността, затова пък има „дълбок народ“.
Това е народът на Пушкин и Достоевски, на Чайковски и Рахманинов, на Гергиев, Нетребко и Никита Михалков.
Ама как разбираш колко „дълбок народ“ е това? Със социологически проучвания не става. Мрънкащите обществоведи веднага ще се затюхкат: равен ли е „дълбокият народ“ на цялото население, или е само част от него? Тази постановка на въпроса е неправилна. Той, Владимир Путин, най-добре знае, че подобни въпроси навремето са разединили и съсипали истинската Русия. Защото едни са искали да се опрат на селяните, други на пролетариите; едни са „ходели“ сред народа-богоносец, други са го провъзгласявали за „хегемон“.
Тук настроението му се подобри и той присвивайки иронично очи (казвали са му, че така заприличва на Ленин, което силно го дразни), та присвивайки очи, той се замисли: а не е ли „дълбокият вожд“ онзи, който умее да прозира в дълбините народни и така прави народа „дълбок“?
Нали само тогава властовите институции се засрещат в личността на управника (писано е за това в статиите на Иван Илин, трябва да се прочете отново). Не е ли в това величието на управника, величието на самия Путин?
Русия рядко е била управлявана от „търговци“ или либерали (може би при Керенски през 1917 г. или в началото на 90-те при Гайдар). Русия винаги е била „военна партокрация“ (с преобладаващото участие на „службите“).
Да вижда всичко в дълбочина и мълниеносно, по-чекистки да действа – това е истинското царство на Путин. Лошото е, че сега е сам срещу целия свят. Всички са скочили срещу него като настъпени палета. А той се чувства уморен, силите му изтичат в тия покои и няма как да излезе навън. На кого да се довери? Кой знае колко са обещали за главата му на най-близкото обкръжение? Дори на сън се буди с лоши предчувствия. Николай I са го удушили с възглавница, Сталин е пукнал в самота, без никой да посмее да му се притече на помощ…
Някъде над него е тази огромна страна, зависима от хладилниците и телевизорите си. Второто той е запълнил до краен предел. Първото става все по-трудно, почти невъзможно под такава обсада… И никой друг освен него не може да намери решението. Нали затова му лепнаха прозвището Гениалисимус. Всички чакат него. От него искат Русия да побеждава или да промени поведението си. И само си мислят, че имат избор. А избор няма.
Тони Николов, Портал Култура
