“Искам само да се почувствам отново човек”. Могат ли най-изпечените престъпници да бъдат хуманни? Могат ли да изпитват човешки чувства, да искат да спасят живот, след като са заклали със сатър брат, баща… Може ли едно пиле, заклещено в струг, да превърне в хора онези, които са забравили какво е да бъдеш човек? Въпросът е риторичен. А “В сърцето на машината” - филм, който всеки български зрител трябва да гледа.
Продукцията на режисьора Мартин Макариев и сценариста Борислав Захариев разказва една простичка история за това, че човещината може да вирее и на най-неочакваните места. “В сърцето на машината” връща българския зрител обратно в горещото августовско лято на 1978 г., и показва нравственият катарзис на група затворници в завод “Кремиковци”.
Това не е безсмислена комедия. Не е екшън с безброй специални ефекти. Това е простичък и брилянтно заснет филм, чийто най-обикновен сюжет дава повод за много размисли с помощта на смислени диалози и доста добра актьорска игра. В главните роли - Христо Шопов, Ивайло Христов, Юлиан Вергов, Александър Сано, Христо Петков, Стоян Дойчев, Владимир Зомбори, Валери Йорданов и Башар Рахал и македонският актьор Игор Ангелов.
Но това не е статия за филма и неговите качества. За тях всеки може да направи своя преценка. “В сърцето на машината” заслужава вниманието на българския зрител. Но това не е ревю. Това е статия за хуманността или по-скоро за липсата й.
Само преди няколко дни светът беше разтърсен от потресаващи кадри - трупове на цивилни по улиците на Буча. Стотици мъртви са оставили след себе си руските войски при изтеглянето си от украинския град, а за определяното от мнозина като "военно престъпление" се разбра едва няколко дни по-късно.
Филм на ужасите - тела, премазани от танкове, следи от изтезания, изнасилени жени.
Русия, разбира се, отрича да е извършила подобни зверства в Буча и на свой ред обвинява украинските националисти. Киев категорично отхвърля обвиненията.
“Искам само да се почувствам отново човек…”
И докато шепа изпечени престъпници, затворени в български завод в край на 70-те години на миналия век, могат да намерят капка човещина в себе си и да се жертват, за да спасят една малка птица от металните зъбци на кръвожадния струг, дали руските войски и техните началници си задават подобни морални въпроси? Дали някой от тях ще признае, поне пред себе си, какво е извършил? Дали някой ще се разкае, дали ще поиска някой да прости? Могат ли и най-изпечените престъпници, най-болните мозъци и всички виновни за войната в Украйна да се покаят и да поискат отново да се почувстват хора?
Джесика Вълчева
