Направи ли се моментна снимка на българите във Виена в настоящия момент, се оформя една разнолика, разновъзрастова, но все пак общност, понякога противоречива, с различни слоеве и нива на образование, ценз, занимания, но общност - мила и родна в най-добрия смисъл на тази дума.
Ана Кочева
Австрийската столица Виена отстои на малко повече от 800 км от българската София. С кола разстоянието се изминава средно за 10-тина часа, със самолет – за час. До преди 1989 г. Виена беше първият оазис на свобода и лукс, първата глътка западен начин на живот отвъд желязната завеса.
В края на 19 и през първите десетилетия на 20 век това е едно от предпочитаните места за следване от младата българска интелигенция, познато преди това и от годините на робството като града, в който заможните българи пращали синовете си да изучат модерните науки; града, в който се появяват едни от първите възрожденски печатни книги. Всички книжовници, дипломирали се студенти, търговци и бъдещи политици се връщали в България, за да приложат наученото тук. През 40-те години на 20 век за Средна Европа, в т.ч. и за Австрия за пореден път поемат градинарите. Те вече имат традиции по тези земи. Край Виена, Грац, Линц, Залцбург отново се заселват немалки колонии българи от Северна и Централна България, които смайват австрийците със своята продукция, която отглеждат сами и предлагат по пазарите. Престижно и качествено било да купуваш от българи плодове, зеленчуци и цветя. Техните наследници обаче рядко продължават семейната традиция, те учат и говорят немски по-добре от майчиня си български, стават юристи, лекари, адвокати, задомяват се за австрийци и австрийки. В годините на комунизма отново, макар и по-откъслечно, българи продължават да търсят убежище във Виена. Беше достатъчно бежанците да се доберат някак-си до Белград, оттам пътят към австрийската столица се ширваше открит. След 1989 г. преселението стана „велико”, мнозина избраха Австрия веднага за втора родина; други имаха намерение да минат през Виена само като през временна спирка към по-далечни дестинации, но прецениха, че и тук им е харесало достатъчно; слуховете разказват и за трети, получили прословутите куфарчета с пари, необходими за предобър старт на бизнес. Българите във Виена се увеличават, започват да контактуват по-интензивно помежду си, заприличват на общност. Потокът в тия години е еднопосочен, все от България към Австрия, връщат се малцина. През последните десетина години започват да се увеличават и студентите, някои истински, други фиктивни, използващи студентската виза по-скоро като работна. . . И така до ден-днешен. Направи ли се моментна снимка на българите във Виена в настоящия момент, се оформя една разнолика, разновъзрастова, но все пак общност, понякога противоречива, с различни слоеве и нива на образование, ценз, занимания, но общност - мила и родна в най-добрия смисъл на тази дума. Всеки българин във Виена има своя съдба, своя история, свой път тук. Повечето твърдят, че адаптацията не е лесна работа, единодушни са, че първите три години са най-тежки, избуташ ли тях, няма да има големи проблеми по-нататък. Известно е, че българинът е приспособим, че знае и две, и двеста, а това най-добре си личи вън от България. Вярно на някакви си 800 км, но вън! Повечето са се справяли и са се борили сами. Въпреки че тук функционират български институции и опит вече има откъде да се почерпи. Освен държавните: Посолство, Културен институт, има и българска църква (всъщност цели две, с което навярна няма да учудя никого), и българско училище, и българска културно-просветна организация, и наше студентско дружество, и българско списание, съвсем новичко, и ресторант, кръстен „Плевен” (собствениците му, увековечили родния си град, предлагат шопски салати и кебапчета на всеки разтъжил се по родна кухня), и български туристически бюра (в едното се продават вестници, списания – харчат се най-много жълтите -, дискове с родна музика и филми, но и българска лютеница, луканка, сирене, розова вода, та дори и семки)... В църквата се служи на всеки църковен празник както и в неделя. Училището има 97 ученика от първи до последен клас, за националните празници, а особено пък за 24 май те с огромен ищах представят свой театрален спектакъл. Всеки понеделник жени-българки се събират и учат народни танци, а студентите пък в неделя си ангажират малка зала в едно от студентските общежития във Виена, където се събират също да потропат хорце. И то какви хорца! От трудни по-трудни, сякаш специално хореограф се е занимавал да ги обучава. Гледаш ги и си мислиш, че в чужбина май българинът е по-българин, отколкото в собствената си страна. Пък и повечето вече са истински студенти, наработили са се и сега предпочитат да завършат, това, дето са подкарали. На някои им минава и мисъл за връщане. Имало такива, които вече са се прибрали, повече като служители на австрийски фирми, развиващи бизнес с България. Мини-България в сърцето на Виена! Идилична изглежда картината, описана така. Естествено, че чисто по български си ги има отношенията, клюкините, понякога нежеланието да срещаш себеподобни. То обаче трае кратко. Правиш-струваш и току отидеш в българския фризьорски салон, че си е по-евтино, а и фризьорът ни е спец. Не, че не го посещават и австрийки, но нашенките са повече, събират се да обменят информация, да се видят, похвалят. Студентите пък си организирали турнири по табла и белот в едно кафене, държано пак от българи. Сега се е продало на други собственици, но ще се намери нов пристан. Любители на футбола се събират в почивни дни да ритат, по-възрастните след черква ходят заедно на кафе и приказки. Общността живее свой живот, различен от това, с което всеки е ангажиран в „другото” общество. Но и тази „другост” е малко относителна. Не са малко смесените бракове (хубава си е българката, австрийците много не му мислят) и в тях всеки един от двамата членове възприема по нещо от другата култура. Е, не винаги най-доброто, но в подобни семейства все пак доминира и българската кухня, и почивките на нашето си море, и отуката от типичния тукашен навик в заведение да се дели сметката на две, независимо че сте си много близки. Ще не ще, австриецът попроменя и начина си на живот, и приятелския си кръг, а отчасти и себе си. Сигурно този тип семейства са първите лястовички, загатващи обществото на бъдещето: смесено, космополитно, създадено от представители на различни националности, многоезично... И този момент едва ли е толкова далечен, както се струва на мнозина. Независимо, че все още на чужденеца не гледат непременно само с добро око. „Българските” професии във Виена – очаквайте във „Фрогнюз”
