В нощта на 13 април крайцерът ”Москва”, флагман на руския флот, се запали във водите на Черно море, а по-късно потъна. Украинската страна твърди, че плавателният съд е бил ударен от две ракети ”Нептун”. Руското министерство на отбраната твърди, че корабът се е запалил ”в резултат на пожар след взривяване на боеприпаси” и е потънал поради буря. Точният брой на членовете на екипажа на ”Москва” все още не е назован, но става дума за няколко стотин души. Броят на загиналите, ранените и изчезналите също не е известен.
Въпреки многобройните свидетелства за смъртта на моряците, от Кремъл твърдят, че целият екипаж е бил спасен. "Медуза" разговаря с майките на тези, които въпреки изявленията на руското министерство на отбраната така и не се свързаха със семействата си…
Татяна Ефременко, майка на 19-годишния Никита Ефременко
Синът ми бе на военна служба на крайцера "Москва" от ноември 2021 г. Бе изпратен на кораба веднага след обучението си. Не ми каза нищо. Веднъж каза, че имат упражнения и ще отидат в морето. Това беше преди началото на инвазията в Украйна. Когато новините казаха, че крайцерът "Москва" е участвал във военни действия на остров Змейни, синът ми не коментира дори това. Не каза нищо.
"Ще се прибера и ще ти разкажа всичко", заяви.
Военните действия тъкмо бяха започнали, а три седмици нямах и вест от сина си. На 10 март пристигна писмо от него. Никита беше написал, че са в морето и няма комуникация. Планираше да стане редовен войник след обучението си, но в това писмо каза, че е променил решението си. Защо - така и не разбрах.
За последно се чухме на 8 април. Оставаха 58 дни до демобилизацията. Всички го чакаха вкъщи, но той просто спря да се обажда…
Обадих се на Комитета на войнишките майки, но от там ме пренасочиха и ми дадоха друг телефонен номер. Дори не знаех къде се обаждам. Просто търсех информация за сина си. Обадих се във всички болници в Севастопол, обадих се в болницата в Москва. Попитах дали има ранени войници в болницата, които не могат да се идентифицират. Казаха, че няма такива. Тогава връзката просто беше прекъсната и не можах да се свържа отново.
Същата беше ситуацията, когато се обадих в Министерството на отбраната на Севастопол. Там ми казаха, че синът ми е изчезнал. След това - "абонатът не е наличен."
Сега не знам какво да правя. Сама ще отида там. Събрах всички снимки на момчетата - изчезнали военнослужещи, за които има информация в интернет. Ще посетя всички болници и ще направя всичко възможно. Ако не намеря своя син, поне ще намеря нечий друг и ще помогна на други майки...
Не знам какво друго да правя, не мога да седя вкъщи и никой да не ми казва нищо. Командирите в един глас казват, че е изчезнал - и не казват къде. Къде изчезна? В морето? В земята?
Юлия Цивова, майка на 19-годишния Андрей Цивов
Живея в село Ленино в Крим. Не мога да получа информация за сина си. Никой нищо не казва – всички мълчат. Обадихме се и на военните записи и на Министерството на отбраната. По телевизията показаха как са подредени моряците (на 16 април Министерството на отбраната на Русия публикува видеозапис от срещата на главнокомандващия ВМС Николай Евменов с моряците на потъналия крайцер "Москва")-
Кого изобщо са сложили там? Това все още трябва да се разбере. Децата ни ги няма. Разгледах снимките, които са пуснати в групи, където търсят изчезналите - вече са повече от десет.
Ден след като се случи нападението над крайцера "Москва", отидох във военното поделение в Севастопол. Изнесоха списък на изчезналите, имаше много хора на този лист, някъде около 30 човека сигурно. Никой не ни показа други списъци. Помолих ги да обяснят какво означава "липсва"? Синът ми мъртъв ли е? Те казаха "Не, той просто не е бил в службата и не е в болницата". А къде е?
Синът ми беше наборник, на този кораб имаше много други наборници. Сигурен съм, че там имаше 200-300 военнослужещи. През цялото време ходеха в зоната на военни действия. Никой нищо не ги е питал. Връщаха се за три-четири дни, после пак ги изпращаха там – пак за седмица и половина.
Синът ми служи на този кораб. И се страхувах, че там ще го измъчват или нещо подобно. Затова мълчахме.
превод и редакция: Джесика Вълчева
