Думите са бледи. Слаби. Плоски. Негодни. Безпомощни. Думите са толкова далеч от тази болка, ужас, страх. От този писък, от миризмата, разкъсаната кожа, прясната кръв по асфалта. Засъхналата кръв. Осъзнах абсурдността на въпроса си още преди да го задам. И знаех предварително отговора. Но все пак попитах 14-годишната си дъщеря Варвара: Видя ли снимките и клиповете от Буча...
Разказ на украинската писателка София Андрухович. Автор е на "Лятото на Милена" (2002), "Стари хора" (2003), "Жени на техните съпрузи" (2005), "Сьомга" (2007), "Амадока" (2020). През 2014 г. публикува романа "Феликс Австрия", който печели наградата за Книга на годината на BBC. През 2015 г. тя печели наградата на Джоузеф Конрад. През 2016 г. заедно с Мариана Прохаско написват детската книжка с картинки "Съзвездия на пилето“. През същата година книгата е включена в престижния каталог в областта на международната детска и юношеска литература "Белите гарвани“ ("Белите гарвани 2017“). През 2020 г. излиза филмът "Отдаден“, заснет от FILM.UA. по нейния роман.
Виждам собственото си отражение във всеки, когото срещнах, след като видях снимките от Буча след оттеглянето на руските войски от града. Виждах себе си у всеки, с когото си разменях погледи, с когото седях на една маса мълчаливо. Разпознавах непоносимата тежест, която падна върху всеки един от нас. Тя няма начало. Няма край. Не можеш да я назовеш, да я разбереш.
“Видя ли снимките и клиповете от Буча”, опитах да попитам Варвара, без да проличи тежестта в гърдите ми. Без успех. Не разпознавам гласа-сянка, който излиза от гърлото ми.
“Разбира се, че ги видях”, отговаря сериозно 14-годишната ми дъщеря и аз изведнъж виждам цялата зрялост в лицето и очите й.
Умълчали сме се. Понечвам да задам следващия си въпрос:
“Зле ли ти е?”
“Да, зле ми е. И ще е така още дълго време”, отговаря Варвара.
Пак мълчим за кратко, но после Варвара заговаря:
“Има една снимка… Тя е най-ужасната. Не знам какво да правя с нея…”
“Можеш ли да ми опишеш какво видя?”, питам дъщеря си и знам, че няма да ми отговори.
“Не мога”, тръска отрицателно глава малкото ми момиче.
“Мъртъв човек ли видя?”, питам.
“Да”, отговаря дъщеря ми.
“Дете ли беше?”, питам пак.
“Да”, отговаря дъщеря ми.
“Не биваше да виждаш тези снимки”, успявам да изрека.
“Не биваше да преживявам тази война”, отговаря детето ми.
От плещите и на двете ни падна огромен товар.
Между езика и неговите възможности да придава форма, измерение, да оцветява, заглушава, закръгля, изпъква, да опростява и усложнява, да утешава и примирява, и онова, което се случи и продължава да се случва точно в този момент с много живи (да, те все още са живи) хора в толкова много градове и села в Украйна, е зейнала огромна пропаст.
Думите са бледи, слаби, безпомощни, плоски, негодни. Те остават на повърхността, не предадат почти нищо. умите са толкова далеч от тази болка, ужас, страх. От този писък, от миризмата, разкъсаната кожа, прясната кръв по асфалта. Засъхналата кръв.
Думите просто не съществуват толкова безнадеждно отвъд границата, в която беззащитен човек е измъчван. Там, където човек е лишен от крехката си човешка същност, превърнат във физиологически недостижими нива на болка и ужас.
Всеки опит целият ужас на мъртвите и измъчваните да бъде оформен в изречение изглежда дори предателски. Патетично, слабо омаловажаване на страданието им. Точно това представлява думата "страдание" на фона на всеки бездънен миг. Тук няма общи знаменателни. Приблизително съизмерими може да са скръбта и отчаянието, остротата на съпричастността, отвращението и омразата, невъзможността дори да заплачеш, забраната за облекчаване на собствената скръб.
Думите съществуват за ред, за рационализация и логика сред сложността и хаоса. И какви думи ще изберете, за да разберете хората от онази северна страна, за да ги опишете? Как да разберем мотивацията за причиняване на страдание на дете на няколко години? Какви интелектуални усилия могат да бъдат положени, за да се намери логика в болното, извършено с извратено усърдие насилие?
Тук. Точно тук се появява порива да спрете да виждате човешкото в тези хора. Те не могат да бъдат като нас. Човек не е способен да бъде такъв. А фактът, че те не са хора, обяснява необяснимото. И също така оправдава новата ни жестокост, която избухна сред болката.
Да видиш хора в тях, да видиш поне някакво, поне хипотетично родство със себе си - е твърде трудно, непоносимо.
Но не освобождава ли това конкретни убийци, палачи, изнасилвачи от отговорност, ако ние се опитаме да се примирим с универсалното познание за провала на човешката природа? Не обезценява ли това отново и отново онези, които крещяха, трепереха и кървяха много дни? Не омаловажава ли живота им?
Имам един приятел - Игор, собственик на очарователен хотел в едно село в Карпатите. С избухването на войната хотелът му се превърна в безплатен приют за бягащите от войната. Сред тях е 10-годишният Игор от Буча. Момчето чака баща си, майка си, по-голямата си сестра да бъдат ранени в болници от огнестрелни рани. орш и картофи с месо се сервират на Игор-младши в ресторанта на хотела. Момчето кима и с висок глас, смеейки се, разказва как, събаряйки оградата, танк влязъл в двора им, как татко моментално ги закарал всички до колата, върху която преди това с червено е изписал "Деца". И докато се движели по улицата, на пътя лежали мъртви хора.
"Може ли още хляб?", пита Игор-младши, докато разказва ужасяващата история.
Момчето разказваше така, все едно говори разпалено за футболен мач. Смееше се като малък негодник. Всички знаем как децата преразказват анимационни филми, видеоигри. А ние възрстните замръзнахме над чиниите си. Лицата ни се вкамениха в посока детенцето с лъжица в ръка и усмивка на лице. По бузите ни се стекоха сълзи. Момчето не ги забелязва. Продължи да разказва, да се смее. Поиска десерт.
Слабите, неубедителни, бледи думи не са достатъчни, за да разкажат какво ни се случва сега. Толкова много от всичко остава завинаги без отговор, разкъсано, неразбираемо.
Но човекът е много повече от физиология и думи. Разклатен мост от език и сълзи отвежда над бездната към страната, където не всичко може да бъде назовано и разбрано. От тази страна просто има сили да търпим непоносимото, да копнеем за изгубените, убитите и осакатените, да се грижим за слабите и да защитаваме човешкото.
превод и редакция: Джесика Вълчева
