Вместо политическо лидерство в сложна за България ситуация, президентът демонстрира сложни фигури от висшия пилотаж: как да се хареса хем на родните почитатели на Путин, хем да не раздразни Запада. Възможно ли е това?
Коментар на Петър Чолаков в DW.
В Прага българският президент Радев коментира войната в Украйна, опитвайки се да покаже геополитическа гъвкавост. Вместо това направи тромав пирует. Неговата цел бе прозрачна: да се задържи между любимите си два стола – кремълския и брюкселския. Тази маневра не само няма да донесе на Радев политически дивиденти, а е опасна за националната сигурност на България.
От една страна Радев заяви в Чехия, че „категорично осъжда руската агресия, която изисква единен отговор в рамките на НАТО и ЕС”. Ала веднага побърза да добави и друго - явно, за да не притесни и обърка родните почитатели на Путин - не трябвало да допускаме „санкциите, наложени на Русия, да налагат вреди на икономиката и социалната система”.
Вместо българският президент да демонстрира решителност и политическо лидерство, а той е натовски генерал и върховен главнокомандващ на страната, Радев пак се опита да се хареса на всички.
Между два стола
С острите си изказвания срещу „шарлатаните” и „войнолюбците” у нас (тоест - дори в правителството), с които коментира войната в Украйна, Радев силно наруши баланса си между двата стола и уж тайно, а всъщност с гръм и трясък се приземи в пропутинската ниша.
Думите му за „руската агресия” са опит да помаха приветливо към прозападните си избиратели, които неблагоразумно напъди с изказванията си напоследък. Опитът бе нелеп, а и няма да му свърши работа. Избирателите, които осъждат действията на Путин, не са толкова наивни. Ако иска да ги привлече към себе си, Радев трябва да се раздели с двусмислиците, които никак не подобават на генералския му пагон.
Човек, който наистина осъжда агресията на Русия, разбира, че санкциите са част от инструментите, с които режимът в Кремъл да бъде спрян, а това няма как да бъде „разходка в парка” – особено за страна като България, която е силно зависима от руските въглеводороди.
Свободомислието, солидарността с жертвите, храбростта са ходене по мъките. Носене на исполински кръст. В краткосрочен план малодушието изглежда изгодно, ала накрая винаги се плаща прескъпо.
Чии ценности защитаваме?
От едната страна стоят ценностите на конституционализма - на модерния свят, на демокрацията: политически плурализъм, върховенство на правото, разделение на властите, свобода на личността – ето това е сърцевината на ЕС, това са и темелите на американската политическа система. От тях извират свободният пазар и икономическият просперитет на Запада.
От другата страна на барикадата са авторитаризмът, мракобесието и нищетата. Там железният юмрук на разюзданата репресивната лична власт смазва всички: и журналисти като Политковская, и опозиционни политици като Навални, и адвокати и правозащитници като Магнитски. Репресиите са насочени и срещу всички „недобронамерени” граждани, та дори и срещу цели държави, които дръзват да не играят по свирката на диктатора.
Какъв избор правим?
Вместо да разсече задушаващото наметало на кремълската пропаганда в България, президентът Радев опитва словесни еквилибристики. А те, това е очевидно, го приземяват отново във все същия пропутински лагер.
Дори чешкият президент Земан, с когото Радев се срещна, и който бе сред най-преданите почитатели на Путин, след началото на „специалната операция” призна, че е сгрешил по отношение на Кремъл. И настоя за максимална твърдост спрямо Москва. „Лудият трябва да бъде изолиран” каза Земан по адрес на Путин.
Българското правителство и парламентът родиха една невзрачна мишка по парливата тема за българските оръжия за Киев. А върховният главнокомандващ се опитва да флиртува с обществените настроения.
Какво посмешище е България!
