Повече от 20 минути никой не ни оказа първа помощ, изпуших 3 цигари. Кървях, а прокурор ме разпитваше като престъпник, докато не видя с очите си, че единият ми крак е със 7 см. по-къс от другия. 6 месеца не ми връщат вещи и документи, не мога да докажа, че съм инвалид, казва простреляният Любен Любенов.
След шест месеца мълчаниe, 49-годишният Любен Любенов проговаря пред Frognew.bg за пръв път за кървавата драма и преживяното.
Той бе прострелян на 5-и януари при убийството на скандалния радиоводещ Боби Цанков в центъра на София. Мъжът оцеля по чудо, а днес е почти инвалид, движи се трудно, левият му крак продължава да е неподвижен, надеждите за възстановяване са минимални, а болките жестоки. По-страшно от тях може да е само отношението на държавата, предупреждава Любенов.
Интервю на Стойко Стоянов
- Г-н Любенов, как се чувствате след кървавия инцидент от снежния 5-и януари?
- Шест месеца минаха от този наистина кървав ден. Животът ми се превърна в истински ад. Жив съм, но денят ми е изпълнен само от мъки и страдания. Претърпях тежка операция на гръбнака, продължила 8 часа. В следствие на нея гръбнакът ми е наелектризиран от болки. Куршумът е засегнал нерв и е блокирал бедрения мускул, не позволява да се движи. Тоест левият ми крак е неподвижен напълно. Сега не мога да стъпвам. Неприятното е, че на него имам стара травма, от преди 20 г., в следствие на тежка катастрофа.
Реално бях прострелян с един куршум, влезнал е през лявото бедро, чупи на гръбнака S1 първи прешлен и се спира на дясната става, без да излезе. Това движение на парчето желязо е усложнило още повече клиничното ми състояние.
- Как протича възстановяването, с какви проблеми се сблъсквате?
- Трудно и много тежко. Правя процедури всеки ден – електростимулация на засегнатия нерв плюс втриване на нивалин, за подхранване на нерва и работа с рехабилитатор.
- Вие сте жив свидетел на атентата срещу Боби Цанков, спомняте ли си какво се случи във фаталния ден?
- Помня всичко, защото не съм губил съзнание. Преживяното е пред очите ми. Около 12 ч. без пет - десет минути влизах във входа на кооперация на столичния бул. „Стамболийски”. Отивах при мой познат, който има офис там. Преди това бях в съседния магазин. Пред самата врата на входа ме изпревари мъж, който беше с гръб към мен. Вратата на входа беше отворена. Побързах да използвам да се вмъкна и аз, за да не звъня да ми отварят. Движех се на около 2-3 м. от непознатия, но по-бавно от него. Човекът пред мен изкачи първите стълби в коридора и сви към централното стълбище. Тогава се чу стрелба, може би 6-7 гърмежа. Първоначално реших, че някой хвърля пиратки. Помещението се изпълни с пушеци, замириса на барут. Миг по-късно се усетих, че може би се стреля, сигурно съм се уплашил, обърнах се и тръгнах инстинктивно към вратата на улицата, за да изляза на булеварда. Но в момента, в който се обърнах, усетих парене в кръста, паднах надясно с лице към входната врата по очи. Може би само тогава да съм бил няколко секунди, а може и за минута – две, в някакво шоково състояние. Момента, в който отворих очи видях, че входната врата на кооперацията е леко отворена и там лежи някакво непознато момче. Мърдаше и викаше: „Раниха ме, раниха ме, олеле...”. Пак усетих миризмата на барут. Нямах представа как раненият се е появил там. Продължаваше да стене. Стана ми хладно на кръста, а бях с късо яке. Понечих да го дръпна и тогава усетих, че ръката ми се намокри, беше цялата в кръв. Опитах да се надигна, но от кръста надолу бях неподвижен.
Разбрах, че съм ранен, а инак дишах нормално, мислех ясно, усещах всичко. Извърнах главата си назад, към дъното на коридора, където се чу голямата стрелба и видях само крака на човек и обувките му. Не мърдаше, нито звуци издаваше. Другото момче на вратата продължаваше да стене. Тогава му казах, че и аз съм ранен и не мога да се движа, да търси съдействие от някой на улицата. И наистина, отзоваха се първо хора отвън. Около 15 минути лежахме и чакахме помощ, аз даже си запалих и цигара, изпуших три. По едно време дойдоха трима униформени полицаи, единият беше със светолотразителна жилетка, като на катаджиите. Влезнаха в коридора, започнаха да се оглеждат с насочени пистолети. Единият отиде до тялото, чиито крака се виждаха в дъното. После се върна при колегите си и каза: „Това е Боби Цанков, дал е пълна фира”. Чак тогава разбрах, че човекът, минал пред мен, е бил Боби Цанков. Осъзнах, че той е бил мишената, а засичайки мен и другото момче на входа са пуснали по един куршум и по нас, за да си изчистят пътя. Полицаите обаче продължиха да се размотават, започнаха да отцепват района. Минаха над 20 минути, а ние лежахме в кръв, никой не ни обръщаше внимание. Почна да ми става лошо. Тогава казах на полицаите: „Абе, махнете тези пистолети, викайте „Бърза помощ”, ранени има и ние ли да умрем”. Усещах, че почвам да се отпускам. Тогава вече се появи медицински екип. Първо взеха другото момче, течеше му кръв около врата. После вдигнаха и мен и ме закараха във ВМА.
Минути след атентата пострадалият беше откаран във ВМА
- Познавахте ли Боби Цанков, имахте ли някакви контакти с него?
- Знам го само като име, от медиите, от скандалите, които се въртяха около него. През един период е живял в нашия квартал и е завлякъл хора от района. Истината е, че нямах добро мнение за него. Но във фаталния ден дори и да бях видял, че е той, какви мотиви мога да имам и да се усъмня да не влезна във входа след него?
- Защо медиите и полицията ви объркаха с бодигардовете на Цанков?
- Нямам представа и аз това се питам. Дни след атентата разбрах, че са се изписали един куп лъжи, даже не са мислили като са ги съчинявали. Ако съм му бодигард на Цанков, логично е да се запитат какво правя след него, нормално е да мина пръв, да проверя, че всичко е чисто, и да му осигуря спокойно движение. Истината е, че не може да съм му охрана, защото нямам нищо общо с този човек. Освен това аз съм инвалид „първа група” и то от 1991 г., със закована става след катастрофа. Левият ми крак е със 7 см. по-къс от другия. Едвам ходех, куцам от години, каква охрана мога да бъда, кой си взима куц бодигард? И още един аргумент - нито в мен, нито в другото момче е имало оръжие. Кой ще тръгне с охрана без оръжие? Пълни абсурди.
- А другият ранен имал ли е връзка с жертвата?
- Не го познавам, за пръв път го видях в този ден. Във входа освен живеещи семейства има и офиси на фирми. Разбрах, че е чакал хора, които са били по работа там. По-късно си изясних и появата му на мястото на стрелбата. Чакал е до вратата, чул е гърмежите и от едното любопитството е решил да надникне, а вратата все още не е била напълно затворена след моето влизане. Така се е оказал на неподходящото място. Просто всеки е можел да бъде там вместо нас. Едно случайно съвпадение, което и убийците не могат да предвидят.
- Видяхте ли хора, които излизат след стрелбата?
- Повтарям, всичко стана за части от секундата, когато са стреляли по мен и вероятно са излизали, аз бях вече с гръб и също исках да се измъкна към „Стамболийски”. И ако не бях инвалид и с проблеми в ходенето, сигурно щях да успея да се спася и да скоча до вратата. Спасило ме е обстоятелството, че съм бил зад Цанков на няколко метра. След първия куршум съм паднал на пода и за това вероятно не са стреляли пак по мен. Но нямам спомен за хора, които се измъкват, явно е станало през секундите в шок.
- Какво се случи с вас във ВМА?
- Прегледа ме веднага лекар и каза на колегите си: „Има входна рана, няма изходна”. Почнаха да ме опипват от дясната страна, на едно място усетих болка, явно там е заседнал куршумът. Биха ми някакви инжекции, после ме цепнаха и извадиха парчето желязо. След това се появи един полицай и ми каза, че трябва да му предам всичко, което се намира в мен. Дадох му един часовник, сребърно синджирче два мобилни телефона и документите, които бяха в портфейла ми заедно с още някакви бележки и визитки. Полицаят каза да не се притеснявам, че нищо нямало да изчезне. После ме пратиха на скенер. Въпреки обстойния преглед не успяха първоначално да открият счупения прешлен. Прехвърлиха ме в реанимацията. Тогава се появи мъж, който започна да ме разпитва. Държеше се рязко и грубо. Разбрах, че е зам. градският прокурор – Роман Василев. Първите му думи към мен бяха: „Кажи си, ние знаем всичко, не крий нищо, ще ти олекне”. Искали да разберат какво се случило, знаели, че съм охраната на Боби Цанков. Беше настъпателен. Лекарите нещо се подразниха и започнаха да го предупреждават, че съм в тежко състояние и няма право да ме разпитва в този момент. Но Василев продължи да се държи троснато и настоятелно, обясняваше колко важен човек е и какви права има. Не можех да повярвам, че след всичко, което преживях без никаква вина, сега трябва да се държат така гадно с мен. Повдигнах одеялото и му казвам: „Абе, вие нормални ли сте, вижте ми краката, единият е по-къс, аз съм целият 40 кг. Каква охрана може да съм, кой ще ме наеме, сакат съм.” Явно тогава прокурорът се усети, че нещо версията му е объркана. Без да ми каже повече дума, стана и тръгна към съседно легло, на което бяха оставили раненото с мен момче. Той е млад и доста як, и сигурно му е приличал повече на охранител.
След Роман Василев при мен веднага дойде жена, също прокурор, представи се, но запомних само, че е с арменско име. Тя се държеше любезно и човечно, съобразяваше се със състоянието ми. Повторих и отново всичко. През цялото време докато говорех бях с кислородна маска, на обезболяващи.
- Защо няколко дни бяхте държани в пълна изолация в клиниката?
- На втория ден ни преместиха с другото момче в стая за двама. Видяхме, че пред вратата има полицаи, влизат при нас, държат се строго, явно ни охраняват. Разбрах, че сме под пълна изолация – не пускат при никой от близките ни, няма телевизия, радио, вестници. Взети ни са мобилните телефони, никакъв контакт. Чух на няколко пъти пред вратата на стаята гласа на дъщеря си, но и отказаха свиждане. Така ни държаха една седмица в пълна изолация. Много тягостно време, не знаеш престъпник ли си, обвинен ли си за нещо, изобщо какво се случва с теб. Чрез адвокат семейството ми пуснаха жалба до прокуратурата, информирали са и медиите за необяснимото отношение. И още същия ден, в който жалбата е била заведена, полицаите изчезнаха. После се появи дъщеря ми и ми донесе телефон за връзка. Даже с раненото момчето взехме да се майтапим, че сега, като не ни охраняват някой може да дойдат и да ни очистят.
- Имахте ли наистина такива страхове?
- Не, не, по-скоро на шега. От какво да се притеснявам, никога и нищо общо съм нямал с убития. Аз самия бях превърнат в жертва по някаква случайност. В състоянието, в което бях тогава даже си мислех, че ще е по-добре някой да дойде да ме очисти, за да ме спаси от болките, нечовешки бяха, не се изтрайваха.
- МВР и медии съобщиха първоначално, че сте криминално проявен, съден за някакви далавери с коли?
- Пълна манипулация, почти нищо вярно няма в това. Имам чисто съдебно минало, как инак ще си извадя разрешително за оръжие. Никога не съм лежал в затвор. Истината е, че преди 30 г. като 17-годишен бях замесен в една кражба на фотоапарат от чужденец на морето. Младежка глупост, изтърпях наказанието си три месеца в дисципа в казармата и това е всичко. Останалото са празни сензации – явно идеята е била да се покаже, че са убили Боби Цанков, ранили са бодигардовете му, а единият е криминално проявен, тоест това му се е полагало. Да, но нещата не са такива и разследващите се убедиха в това, но ми оцапаха името и семейството.
- Какви други измислици чухте около инцидента?
- Ами, че съм работил в адвокатска кантора. Няма такова нещо, повтарям, че съм пенсиониран по болест инвалид. В друга медия пък бяха изкарали информация, че единият от убийците бил заснет как сума ти време чоплил семки пред вратата на входа на кооперацията, а другият убиец с шапка и яке влиза вътре, за да чака жертвата. Дойдоха разследващите при нас в болницата с един лаптоп и ни показаха записа от видеокамерата. Тя е на съседно чейнчбюро. Чоплещият семки се оказа раненият до мен младеж. Пристигнал с негови познати, които имали работа в офис в сградата. Паркирали джипа пред входа и той останал да ги чака долу. Аз пък се разпознах в другия, който влиза със зелено яке и зелена шапка, но камерата е нависоко и записът е отгоре, вижда се само човек, но не може да се разпознае кой е. Е, това са големите разкрития, правете си изводи.
- Викан ли сте след това отново на разпити, как приключиха отношенията ви с МВР и прокуратурата?
- Проблемът е, че не са приключили, или поне аз не знам. От 6 месеца никой не ме е викал за нищо, не е искал нови показания от мен, все едно нищо не се е случило на 5 –и януари. Но с това проблемите ми не са се изчерпили, напротив сега се чувствам по-голяма жертва, отколкото преди. Първо никой не ми връща вещите, които предадох доброволно във ВМА. Месец след инцидента на жена ми са й върнали около 60 лв., които съм носел, шофьорската книжка с талона, личната карта, талона на колата. Продължава обаче без всякаква логика да ми е задържан документ от ТЕЛК, удостоверяващ, че съм инвалид „първа група”. Реално с него доказвам пред всички органи и институции, че съм инвалид и съответно имам някакви права - да ползвам безплатни лекарства и процедури и т.н.. Сега, заради липсата на този документ, плащам от джоба си за всички процедури и лекарства. 300 лв. не ми стигат на месец, а инвалидната ми пенсия е само 180 лв. С какво да живея, как да си гледам семейството, как да се лекувам и възстановявам. Не може до безкрай да си на помощи от роднини и близки.
Все още са ми задържани и няколко визитки, квитанции от платени сметки за комуникации, разрешителното ми за оръжие, имам го от 15 г. и двата ми мобилни телефона. Реално нямам достъп до телефонните номера на приятели и близки. Най-абсурдното е, че телефоните не са изключени и всеки месец ходя и си плащам таксата на оператора. Плащам за нещо, което не ползвам, което ми е отнето без обяснения. От оператора казват, че имам договор с тях, не ги интересува къде са SIM картите, искат си таксите. Освен това за тези месеци батериите ще се окислят, апаратите ще се скапят, какво ще ми върнат?
- Сигурно вещите са обект на следствени действия и са необходими на криминалистите?
- Добре, съгласен съм, че са били нужни за работата на следствието, но до даден момент. А от тогава изтекоха 6 месеца. Ако е имало нещо ценно в телефонните номера, нека ги презапишат, да изкарат разпечатки, да проверят всичко, да изяснят отношението ми към този случай и да ми ги върнат, да ги ползвам. Каква е логиката обаче да не ми дават документа за инвалидност, той за какво им е? Ето и друг парадокс - удостоверението за носене на оръжие не ми е върнато, а реално пистолетът си е у мен, мога да го ползвам, никой не го е потърсил да го прибере. Освен това припомням, че съм пенсионер, за мен е непосилно да търся нови апарати, да купувам, дори и от най-евтините, та са по 50 лв., а това е една трета от пенсията ми. Същото е и с ръчния ми часовник. Струва 400 лв., за някой може да са нищо пари, но за мен е много скъп. И друго искам да кажа – всички вещи съм предал доброволно, защото след стрелбата, преди да пристигнат полицаите, дойдоха мои близки и можех да скрия всичко, но аз нито се пазя, нито се опитвам да заобиколя нещо, защото нямам и грам вина.
- Имате ли отговор защо сте поставен в такава ситуация, каква е причината?
- Мога само да гадая, нямам категорично обяснение, нито отговор. На 27 януари пуснах първа жалба до прокуратурата, че не са ми върнати всички вещи и документи, но и до днес нямам отговор. Преди месец пратих втора, но пак пълно мълчание. Мисля си, че все има някакви законни срокове за задържане на тези вещи. Реално аз съм ощетен, с нарушени права, държавата ме третира като престъпник едва ли не, не мога да живея нормално. Но не вярвам всичко това да се случва, защото те са им необходими. По-скоро си мисля, че проблемите идват от немарливост и незаинтересованост за хората. В прокуратурата не се интересуват от нас, от съдбите ни. Такова е поведението на институциите в България към всеки, който няма пари, власт и протекции, все едно ни мразят. Нима всяко нещо трябва да се решава с жалби и молби, каква е тази държава? Тероризираха ме с разпит само час след убийството, когато бях ранен, в шок, с болки, на апаратно дишане, а сега не съм интересен. Но явно това е стилът на работа на този Роман Василев. Гледах няколко пъти клипа как задържа бившия военен министър Цонев, какво му казва. После почнаха скандали заради поведението му, уж го наказаха. А за държанието му към мен - каква вина ще понесе, на кого ще се извини, кой го проверява изобщо? Проблемът е, че аз съм никой, а не бивш министър.
Нали делото за убийството на Цанков е знаково, важно. Но и до днес не знам обвиняем ли съм, свидетел ли съм, престъпник ли съм, какво да правя, на кого да се оплача, дано Борис Велчев да чете медии? Защо ме лишават от права, как да докажа, че съм инвалид?
- Как ще се защитите?
- Чакам отговор на две жалби като обикновен българин, но обмислям вариант и да съдя държавата, ако трябва и до Страсбург ще стигна, не може да те третират като престъпник. Аз не излизам от къщи, не мога да направя и пет крачки сам, имат ми адреса, нито се укривам, ясен съм отвсякъде, готов съм да съдействам, но на никой не му пука...
ТВ екип, придружавал втората линейка, която транспортира Любен Любенов до ВМА, засне кадри, които и до днес се разпространяват единствено в You Tube
*Снимки и видео You Tube
