„България някак се намества в съзнанието ни. Все пак сме воювали там, помним Шипка и Плевен – места на руската бойна слава. Но къде бяха българите там, историята мълчи. А, да, посрещали са ни с горещи сърца. Е, помним цигарите „Булгартабак“, „Шипка“, „БТ“, „Родопи“, „Стюардеса“, „Ту 134“ в синя кутия.
Знаем за Слънчев бряг. За магазин „Варна“ също. Монетите им се наричат стотинки.
Ерофеев бе казал: „Изпитвам болка за дахомейския, киргизкия, българския и корейския народ, защото не ги познавам и ме мързи да науча повече за тях“.
На българите им направихме държава, а те в две световни войни бяха с немците. Руската дума „братушки“ сякаш е отровена с нещо. За каменния Альоша в Пловдив пеят песен, но свободните българи обичат да го заливат с боя.
„Южен поток“ се спъна в България, стана „Турски поток“. Ние, братушките, се усетихме, но късно. Втора Украйна.
С комплексите на обща вяра, обща писменост, сходство на имената и напиращата на този фон второкачественост.
С габровския виц за скъперничество, как Петко завързал муцуната на кучето си, за да не лае даром.
Абе, досущ Украйна“.
Не са ласкави думите за България, но е крайно време да свикваме, че времената на патетични и лигави лозунги отдавна са отминали. А и не е никак естетична гледката как Брежнев и Тодор Живков се целуват уста в уста. А как ви звучи Леонид Илич Брежнев 4-ри пъти Герой на Съветския съюз и 2 пъти Герой на България? Батман, Леонид Илич, наш дорогой…
Ето какво още пише Денис Горелов, известен руски кинокритик в една от книгите си в главата за българското кино, конкретно за „Черните ангели“.
„Произведен в България, 1970, прожектиран в СССР – 1972 г. Реж. Въло Радев. В ролите Доротея Тончева, Виолета Гиндева, Стефан Данаилов, Марин Младенов.
Три млади двойки се разхождат в планината Витоша, до водопад, рецитират стихове, целувайки се романтично в зелените храсти. Играят на жмичка с черна лента на очите. В останалите дни на седмицата чистят пистолети със заглушители и формират диверсионна група към щаба на въстаническата армия. 1942 година. Най-добрите, вечно младите синове и дъщери на българския народ се измъчват от мисълта – да се включат или да не се включат в германския поход на Изток“.
По-нататък „черните ангели“ са описани като бездарни имитатори на руските есери и някои организации в съседни страни. Всъщност, според Горелов по това време Българската комунистическа партия е преминала към уличен терор против генералитета на страната. Нарича ги сектанти, млади идеалисти, убиващи жестоко от името на народа, с който нямат нищо общо…"
Нещата се влошават допълнително от внушенията, че всичко се прави по указание на Москва. Тичане по софийските улици, стрелба от трамвай, преследване с мотоциклет, гърмежи от караулка… „И целият този шиш-кебап в подкрепа на Червената армия“.
„Какво означаваше България за съветския човек? Тютюнева фабрика и елитен курорт. Альоша и Георги Димитров. Шипка и Живков. С една дума: не е чужбина. Братушки. Два пъти воювали заедно с немците, но не и срещу нашите. Спокойно място. Разгадано място.
И изведнъж – непонятна романтика в българското кино. Заради филми като „На всеки километър“, „Черните ангели“, Пътят към София“ улиците опустяваха, както когато се излъчваше Щирлиц с неговите подвизи. Непонятен размах на жестокост и безпределен героизъм едновременно. „Какво ти е мили“, „Прости, скъпа, вчера разстреляха двама…“. Какво трябва да е преживял един народ, за да създаде подобни неща?“
Според Горелов българите имаме сложна история, в която преобладават все някакви борби за независимост. За него комунистическите лидери Георги Димитров и Васил Коларов са силно повлияни от идеологията на Съветския съюз. За по-сигурно, много преди 9 септември 1944 г. в България се изпращат съветски шпиони, които създават огромна агентурна мрежа. Тя влияе върху цялото развитие на страната, а в годините на народната власт придобива уродливи размери. Лице и „творец“ на просъветската линия е Тодор Живков. Именно него Кремъл и неговите тайни служби издигат за пръв партиен и държавен ръководител на Априлския пленум през 1956 г. Пак съветските офицери от КГБ и ГРУ му помагат да се справи с организацията на Иван Тодоров-Горуня през 1965 г. Всички съзаклятници: Цоло Кръстев, ген. Цвятко Анев, ген. Петър Панчевски и др. са просталински настроени. Когато са съдени обаче, обвинението е, че са се продали на Запада.
Денис Горелов ни показва един друг поглед към България, за който много малко се говори. Той намеква, че през дългите години на „братско сътрудничество“ съветските и руските тайни служби нерядко са се отнасяли високомерно и с ирония към случващото се в България, защото са смятали, че съветският модел се прилага некадърно от некадърни български управници, доморасли „чекисти“. Дотам, че това се отразило пагубно и на всичко българско…
Е, тези неща си ги знаем и ние, но друго си е, когато ти ги каже някой по-голям брат. Или се срамуваш, или ругаеш патриотично. Зависи от възпитанието и образованието.
Фрог нюз
