Още при канонизацията на двамата братя преди повече от хилядолетие те биват провъзгласени за равноапостоли, което ще рече, че християнската традиция приравнява стореното от тях към делото на първите ученици на Иисус Христос - апостолите. Националните езици, в това число и българският, са скъпоценните камъни в короната на световната култура. Думи от житието на Константин Философ са основа на европейското Възраждане.
В Русия нараства броят на учени, изследователи и хора на словото, за които историческата истина е по-скъпа от пропагандната конюнктура. Учителите могат да спасят България – тази вече не, но бъдещата поне. Защото във всеки учител наистина живее по един апостол. Това заяви в интервю за Фрог нюз писателят Йото Пацов.
- Г-н Пацов, празникът на Светите братя Кирил и Методий ли е най-големият български празник за вас! Какъв е техният принос за утвърждаване на българската идентичност?
- Да, това безспорно е най-големият български празник. Нашата история има за свой връх изключителното дело на светите братя Кирил и Методий, но не само защото този ден е апотеоз на българския дух, но и защото бележи революционния принос на солунските братя в духовното развитие на Европа. Изумителното им себеотрицание и провидческото им служение разрушават догмата за триезичието в християнската религия и тъкмо това става отправна точка за културния възход на Стария континент – така европейската цивилизация стига бреговете на Ледовития океан. Българското православие създава не само почвата за духовния ръст на народите от Централна, Източна и Северна Европа, но се превръща и в държавнотворчески фактор за много от тях и преди всичко за Русия. За съжаление делото на светите братя все още не е осъзнато в пълнота, все още учебникарските ни представи се ограничават с тяхното “просветителство”, без да стигнат до истинското разбиране на тяхната цивилизаторска мисия.
Не вникваме дори в очевидното - още при канонизацията на двамата братя преди повече от хилядолетие те биват провъзгласени за равноапостоли, което ще рече, че християнската традиция приравнява стореното от тях към делото на първите ученици на Иисус Христос - апостолите, разпространили християнската религия из целия свят. Не е чудно и изненадващо твърдението, че те са истински ученици на св. апостол Павел, посял семето на новата религия за пръв път в Европа именно в земите на българите.
Техният невероятен принос в съкровищницата на световната религиозна и духовна култура се признава от всички и до днес, друг е въпросът, че са обект на най-различни спекулации и фалшификации, продиктувани главно от безсрамието на политическата конюнктура в Северна Македония например. Удивително също е постоянството, с което в Русия и Украйна жизнената все още “съветска историческа школа” въобще пренебрегва доказаната теза за българския им произход, както и факта, че именно българите поставят началото на руското православие и култура. Понятно е – Москва винаги е искала да наследи Константинопол, след като след толкова усилия не успя да го завладее. Но това е друга тема.
За съжаление, както България въобще, така в частност и българските учени също все още са в дълг към светите братя, към техните ученици и последователи, въобще към българската култура в качеството и на майка на цялата славянска култура и съществена част от фундамента на световната култура и духовност.
- Какво е за вас българският език, ще го запазим ли? Какво са за вас българските букви във време, когато падат езиковите бариери?
- А падат ли? Българите и сега гледат на езиковото чуждопоклонство и с омерзение, и с присмех. Политическите ни микроби пък старателно саботират приемането на закон за българския език, като че ли за да поощряват вакханалията на англосаксонската лексика по табели, реклами, телевизионни и радиостудия, печатни издания и т.н. Очевидно за някои е трудно да разберат, че националните езици, в това число и българският, са скъпоценните камъни в короната на световната култура. А и как да го разбере дебилът, който е кръстил кръчмата си „Рай”, но за да е понятно за всички чужденци го е изписал с български букви над входа: „Парадайс”. Така че преодоляването на езиковите бариери трябва да става като учим, опознаваме и се радваме на чуждите езици, но не заличаваме нашия си. Ще го запазим, разбира се. Човешката цивилизация е надживяла доминантата на латинския, испанския, френския език, ще надживее и английския. Всяка империя налага своя език – понякога дори със средствата на геноцида. А ние пък винаги сме оцелявали – било е турско, гръцко – неведнъж, но на всяко духовно подтисничество сме противопоставяли вяра и език. Затова сме вечни.
- Коментирайте тези слова от житието и битието на Константин Философ: “Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи?“. Не звучат ли твърде модерно в съвременна Европа?
- Звучат не просто модерно – изкушавам се да кажа, че тези думи лежат в основата на Европейското възраждане, че без тази мая за хляба на Просвещението той вероятно щеше да се изпече в горнилото на историята много по-късно.
- В последно време и в Русия все повече учени и общественици признават, че тъкмо България е дала "на вси славяни книги да четат..." Вашият коментар?
- Да, там очевидно също нараства броят на учени, изследователи и хора на словото, за които историческата истина е по-скъпа от пропагандната конюнктура. Точно поради тази похвална тенденция звучат нелепо политически заявления на руски лидери за идването на славянските букви от македонските предели – с ясно послание за подкрепа на българомразците сред братята ни във Вардарско. Но искам да кажа, че аз самият съм се срещал с колеги журналисти и писатели, с преподаватели в Московския държавен университет, със свещенослужители в Киево-Печорската лавра, в руската Велика светогорска лавра „Св. Атанасий” и на много други места, които не поставят под съмнение произхода на Светите братя, както и великият принос на българите във въздигането на руското православно общество и култура – достатъчно е да споменем напр. делото на св. Киприян, патриарх Киевски, Литовски и на цяла Русия, на литовския митрополит Григорий Цамблак и на множество други български подвижници.
- Много училища се закриха през последните тридесетина години. Едва тез дни учителят сякаш отново започна да се издига на някакъв пиедестал. Учителите ли са нашето спасение, те ли са апостолите на нашия ден?
- Святата личност на учителя има първо място на пиедестала на народната признателност. За съжаление тази най-висока българска длъжност бе подложена на чудовищен натиск за превръщането и в чиновническа службица, безгласна и съгласна, и апостолската и роля бе сведена от нискочели духовни джуджета до наблюдател и регистратор, който промива девствените мозъци на бъдещия електорат. Образованието ни през разрухата на безконечния ни преход от развала към провала също се срина по гибелното нанадолнище, подобно на икономиката, селското стопанство, здравеопазването, културата и какво ли още не. Напълно изличен от съзнанието ни е заветът на древните, записан от св. Константин Преславски в неговия „Проглас към Евангелието”: „Слушайте, цял славянски народе, слушайте Словото... безкнижната душа мъртва се явява у хората. Голи са без книги всички народи.”!
Не се съмнявам – хиляди и хиляди учители в България имат способността, уменията, желанието и вярата да изпълнят дълга си към бъдещите поколения на горкото ни Отечество, ако ги освободят от оковите на бюрокрацията и политическата опека и престанат да ги противопоставят на учениците в името на някакви лигаво-либерални „ценности”. Те наистина могат да спасят България – тази вече не, но бъдещата поне. Защото във всеки учител наистина живее по един апостол.
- Г-н Пацов, за кои българи се сещате с вяра и преклонение на Светия празник?
- Ние на Балканите не изучаваме историята. Ние я изповядваме. Историята за нас не е само това, което се е случило, то е само част от нея, и то не най-важната. А най-важната е как ще го разкажем, на кого ще го разкажем и какво ще постигнем с този разказ. Тук още от времето на троглодитите и рисунките им по стените на пещерите са знаели това, което римляните формулирали едва в младостта на Европа – че казаното отлита, а написаното остава. И напълно естествено на този празник си припомням писмовни хора, оставили неизличим белег в народната памет – като например роденият във Велес Йордан Хаджиконстантинов – Джинот, който през 1851 г. пише: „ Прави болгарин не лажи, не завидуе, не денгубуе, не лицемерствуе, не блудуе, за печена кокошка верата не разменуе… Поистине немо по-величество от болгарин. Аз сам болгарин и моето благородно болгарство не ма допуща да не бидам добр, затова имам вера и надежда и любов и человечество и учителство. Нек служам роду моему, ако е и за крива бога! Не е честно мене болгарину да отчаявам и да врякам зло за зло. Болгарин е любител сякое добро. Болгарин е срамота да се отрицава от свойат род и язик!”.
За мнозина се сещам днес, трудно е да ги изброя – хората от бесарабските села Задунаевка и Нова Ивановка Българска и тяхната почит към Ботев и Старото Отечество, приятелите ми от стотиците опустошени, че и рухнали училища и читалища из България, преживяващите дните си в недоимък писатели и поети, художници, артисти, музиканти… Но се сещам и за титаничния скулптор Цвятко Сиромашки, и за тънкострунния поет Николай Милчев, и за сладкодумния писател Васко Жеков, и за искрометния актьор Герасим Георгиев – Геро, и за патриота Ангел Колев с проекта му „За буквите” от Филаделфия, и за приятелите от „Точка БГ” с тяхната музика от небесните сфери, и за хилядите мои познати и непознати приятели и спътници към сърцето на България – те са причината то да бие.
- Разкажете за най-новата си книга "Реката тук е ламя".
- Родът ми е от едно магическо село в поречието на Вит в Северна България – Ъглен. Преди го имаше в букварите на буквата Ъ – единственото село с тази буква. Сега живея там – в бащината, дедовата къща. И дедо, и татко си заминаха заедно с техния свят. А аз съм още тук и общувам с поколенията на техните приятели – най-сладкодумните хора на земята, за които по-важно е какво ще кажеш на масата, отколкото какво ще сложиш на нея. Е, не че остава празна масата, но така е думата. И тук, като българите навсякъде, си викаме „наздраве” като вдигнем чашите. Но сме си изобретили и собствен универсален тост, в който сме обобщили всичко и към който няма какво да се добави:
- Което е – това е! Комуто – каквото и колкото – толкова! Кой коя си люби – нея да си вземе! Да живей България!
Та новата ми книга „Реката тук е ламя” е пълна с разкази, които с пролетната вода на Вита са нахлули в живота ми, минали са през незнайни въртопи и са се успокоили във вировете на реката, която тук е ламя и все къса по някоя златна ябълка от дните и нощите ни. А пък аз, за да запазя спомена, описвам тези златни ябълки, за да запазя спомена за тях, и ги събирам. И този път подредих в кошницата на тази книга много от тях.
- Подарете откъс от нея на читателите на Фрог нюз.
- Ето едно парченце от цикъла „Ъгленски заметувки” от книгата „Реката тук е ламя”:
ПЕДИ И ЧУПЕРЕЦИ
Ханко е бесен:
- Всяка сутрин по телевизията ту един, ту друг мъмли, че България била малка страна. Да си траем, че сме били малка страна, да не даваме акъл, че сме малка страна, да не искаме пари, че сме малка страна, та и заплати, и пенсии, и детски, и всичко ни било малко, щот сме били малка страна. Ай сиктир!
- Е, чак пък всичко да ни е малко… - успокоява го Харами Куто с харамийско намигане.
- Аз пък да ви кажа – прави са хората – взема отношение Цвятко Капитанина. – Аз нали се жених по Русия, и мина време, демокрацията избухна и при тях, отвориха се границите, и тъстът, бащата на Тамара демек, пристига с влака. Ама нали кос-коджамити генерал човека, решавам аз да го срещам в Русе, да го не дръмелка влака до Плевен, пък и да му покажа това-онова пътьом – Търново, Ловеч. Та срещам го, качвам го в колата – и газ. Ама на изхода от Русе, на капепето, полиция. Те заман там си седат. Видех ги аз, подминах ги, и като се зададе насреща кола – светнах с фаровете – вардат гадовете, демек, намали и карай хрисимо. Светнах му аз, оня дигна ръка – благодарим, демек, и аз дигнах ръка – молим, демек. Иде втората – светкам и на нея, благодарим-молим. Иде трета – същото. Четвърта, пета, дванайста – същото. И генерала не издържа, вика: „Ей, Цвятко, аз бях чувал, че България е малка страна, ама чак пък всички да се познавате!“. Разхилих се аз, ама не му обяснявам, че така се предупреждаваме за КАТ, и продължавам да светкам и да махам с ръка. И на мен ми махат. Облещи се човекът, а пък на мен така ми хареса, че където и да го возих тия две седмици, докато ни беше на гости, все светках с фаровете и все дигах ръка да поздравявам колегите. Мускулна треска получих, откачи ми се десницата, та ходих при бай Стоян от Полатен да ми я направи. Ама па кеф! Върви сега доказвай на генерала, че България е голема страна!
- Е, то като е за джумбиша – може, ама на сериозно не съм съгласен! – не кандисва Ханко. – Един навремето нали беше писал – земя като човешка длан. Поезия, красота! Ама като сме протегнали тая длан – дано некой ни пусне нещо, както сме клекнали в ъгъла на Европейския съюз…
- Малка – голема – нема значение, според мен – боботи Тони Трактора. - Наша си е. Навремето като сгащили полицаите дедо Вълко го емнали на бой, и го питат: „Айде, за теб ясно, ами кажи – жена ти комунистка ли е?“. А той: „Кому ниска, кому висока, на мене си ми е тамън, гусин старши!“. Та и на мене си ми е тамън България, да я постегнем и китка ще стане!
- Тъй си е, верно – одобрява Ханко. – Е го – доктор Тачо отсреща – има ли двор? Един ръкав между къщите. Ама като му е широко сърцето на човек, пък и като има три каци и пет бидона за джибрите, и дамаджани за ракията, и бурета за виното, и качета за сланината, и каца за зелето, и свисла грозде и низи пипер, воден лук и чесън, и като е напълнил къщата с ядене и пиене за деца и внуци, за род и другари – кажи ми ти – малък ли му е двора, или голем? Та тия работи се мерат не с педи и чупереци, а с хора. Голем ли е човек – и двора му е голем.
Интервю на Красен Бучков
