С тъга и тревога наблюдавам поредното прекършване на реформаторското усилие в България, края на поредния опит да скъсаме с ориенталската корупция, с ченгеджийските мафиотски схеми.
За кой ли път отказваме да погледнем към бъдещето и да тръгнем напред - към подредено общество, основано на законността, на меритокрацията, на стремежа към модерна икономика и общност от образовани и независими граждани.
Днес е по-тревожно и по-опасно, защото до границата ни се води безмилостна завоевателна война и режимът в Кремъл, по-агресивен и тоталитарен от всеки, който моето поколение помни, е готов да запали Троянския си кон, вместо да си го отглежда, пои и зо̀би, както досега. Но това видимо не прави никакво впечатление на "проевропейските" опозиционни партии. Те не казват какво следва след разрушението - защото не знаят. Важно е да имат достъп до "порциите". Другото е ... дреболия.
Но съвсем не пиша тези редове, за да насаждам песимизъм, камо ли отчаяние.
Напротив - време е за малко болезнен, реалистичен оптимизъм. За да бъде следващият опит по-успешен (а следващ опит ще има, светът не свършва днес), трябва да си дадем сметка за фактите, за системните си грешки и за позитивната си, стратегическа и оптимистична визия за пътя напред:
1. Случващото се е тъжно и грозно, но е съвсем логично. ИТН се премести от несвойствена в съвсем естествена компания и роля. В твърде много отношения БСП не е и не може да бъде част от проевропейско реформаторско усилие, най-малко по време на руска агресия.
2. Съотношението в НС е 1:3, не 50/50, камо ли мнозинство. От друга страна, това е най-доброто съотношение от 2001г. насам. Но не е достатъчно.
3. Кампанията на ПП през 2021г., изборният им успех, съставянето на модерно изглеждащ, динамичен кабинет и извеждането напред на хора с модерно и интелигентно излъчване като Никола Минчев създадоха (за пореден път) измамно усещане, че в българската политика се е състояла революция. Всъщност беше постигнат частичен успех.
4. Вечният проблем на реформаторската общност (аз самият съвсем не съм безгрешен в това отношение) е системното ни усещане, че дори ограничените ни успехи са политически прелом, който се случва за първи път. Всъщност е за десети. И тази липса на приемственост заличава донякъде постигнатото при предишните.
В заключение - наблюдаваме много сериозен удар срещу напредъка на България. Грубо и болезнено връщане назад, което е особено опасно по геополитически и икономически причини.
Но както обикновено, немалко е постигнато. Отправната точка за подновяване на усилието е далеч по-висока от предишни такива.
Цялото реформаторско усилие в българската политика (а и други сфери на обществения живот) не е славна кавалерийска атака, която завършва с успех или провал, а бавно, мъчително придвижване през минно поле, залято от лепкава кал до кръста и опасано с телени мрежи, под постоянен картечен огън.
И за да имаме и ограничен успех, а и сили да продължим, трябва все да си повтаряме онези редове на Киплинг, за
"... If you can meet with Triumph and Disaster..." и особено "... and stoop, and build them up with worn-out tools..."
Радан Кънев, Facebook
