Ако смесим Франк Синатра и Айнщайн, получаваме Франкенщайн, разсъждава политологът.
Анна Кръстева е политолог, ръководител на Департамента за политически науки в НБУ. Тя е съставител на сборника „Българският политик”, който наскоро излезе от печат.
интервю на Ана Кочева
‒ Г-жо Кръстева, почти общоприето е мнението, че у нас политиката е нечист занаят, респ всеки, който се захване с него, рано или късно се оцапва. Как успяхме за 20 години са очерним до голяма степен тази професия?
‒ „Ако смесим Франк Синатра и Айнщайн, получаваме Франкенщайн”. Не защото чувам музика и виждам полети на мисълта, когато наблюдавам нашата политическа сцена, започвам с този афоризъм, а защото той добре описва нашето любимо занимание да правим най-невероятни амалгами, така че каквото и да сложим в мелачката накрая все да излиза образ, от който да се плашим. Страшният образ на българският политик се дължи на три причини: политиците, гражданите, медиите. Макс Вебер разграничава политиците, които живеят от политиката, от политиците, което живеят за политиката. Родната политическа сцена, описвана от самите политици с метафори като кръгове, обръчи, баници..., силно е наклонила везните в посока на свръхпредставителството на втората група. Ние не харесваме своите политици така, както не харесваме своите бизнесмени и както понякога просто не харесваме успелите. От Андрешко до днес не сме станали по-благосклонни към държавата и елита. Проблемът на нашите политици обаче не е, че са елит, недооценен от гражданите, а че са твърде далече от самото понятие елит. Родните медии също обичат силно да любят и мразят, което поляризира политиците между герои и мръсници и силно стеснява пространството, където трябва да се разположи публичният образ на политика – на професионализма и отговорността.
‒ Кои са белите врани в политическия ни живот през изминалите години?
‒ Бели врани са политиците, които се самореализират чрез политиката, без да подчиняват политиката единствено на своята реализация. Които знаят какво означа публична политика. Множественото число във въпроса ви не улеснява отговора. Белите врани определено не са легион. Бих посочила един, за когото вече можем да съдим от известна историческа дистанция – Желю Желев. Не защото ловеше риба с ръце, вместо да ходи на лов и да се вози в луксозна яхта, а защото постави демокрацията над партизанската политика, като плати високата цена да бъде маргинализиран от партията, която беше създал. За да не представя високото в политиката само като мъжка сфера, ми се иска да добавя имена и на жени – Блага Димитрова беше твърде емоционална, за да бъде разумен политик, но остана пример за честност и кауза, Меглена Кунева е с неясно политическо бъдеще, но успя да представи на Европа едно професионално българско лице.
‒ Има ли и каква е разликата между ранните ни поколения политици и днешните?
‒ И исторически, и днес, съществената разлика е между държавника и политика, между този, които вижда надалече, и този, чийто поглед не достига дори до проверката на следващите избори. Стамболов градеше държавност, Стамболийски се опита да предложи нов социален проект. Дребнотемието, хвърлянето от пожар на пожар, липсата на хоризонт и стратегическо мислене са хронични болести на съвременните ни политици.
‒ А каква е разликата межу Алековата политическа действителност и настоящата, защото при анализ обикновено винаги стигаме до тези неизбежни аналоги?
‒ „Политиката е изкуството да получиш парите на богатите и вота на бедните под предлог, че защитаваш едните срещу другите”. Родните политици - от Бай Ганьо до днес – споделят същото цинично-прагматично отношение. Има, за радост, една съществена разлика и тя се нарича ЕС. Не защото нашите политици убедително са се европеизирали, а защото ЕС не им разрешава напълно да се балканизират. По времето на Алеко Бай Ганьо няма алтернатива, родно и европейско се разлитат в противоположни посоки. Днес те още не са станали политически синоними, но европейското е коректив за едни, модел за други.
‒ Очертайте профила на младия политик у нас.
‒ Причините за избора на политическа кариера от младите българи бих обобщила в три групи: призвание, прагматика, професия. Те очертават и трите основни фигури на младите политици: политикът по призвание, cash and carry; професионалният политик. Младите, отдали се на политиката по призвание, се отличават с обвързване на морала и политиката, със стремежа да допринесат да видят промяна и да работят, така че тя да се случи. За разлика от cash and carry, който мери успеха в термините на ползи/загуби, за разлика от професионалния политик, който мисли в термините на ефикасност и резултатност, за политика по призвание най-съществено е чувството за удовлетворение. Бих разграничла три типа кариери на младите политици: кариера – светкавица, кариера – път, кариера – хоби. Летящ старт в първия случай не е метафора, а напълно конкретна реалност: ставаш депутат броени месеци след като влизаш в политиката. Влизаш в елита в същия миг, в който влизаш в политическата класа – няма обучение, израстване, доказване. Позицията не е признание, а надежда, не е доказана компетентност, а обещание за промяна. В страни с по-структуриран политически елит и по-професионализирана кариера на политиците рекрутирането на нови представители на политическата класа е по-дълъг и по-сложен процес, който протича по-бавно във времето и е свързан със значително повече сита и стъпала. Това е вторият модел на дългосрочен ангажимент и стъпаловидно израстване, който следват и някои млади политици у нас. Трети градят професионална кариера другаде, но къде на шега, къде насериозно се пробват и в политиката.
‒ Кажете, защо, когато един наглед „нормален” човек стъпи на жълтите павета и влезе в сградата на НС като депутат, изведнъж „превключва” на друг „ведосегаем” режим?
‒ Добрите политици правят точно обратното: стават усмихнати, приветливи, отворени за избиратели, поддръжници, журналисти. Това е чат от задължителния арсенал на политика, призван да служи. Той би трябвало да бъде толкова по-задължителен за политиците у нас, които се отличават с доста кратък престой в политиката. Ръководя Департамент по политически науки и няма да кажа цифра, но ще очертая тенденция – не можете да си представите колко бивши депутати, министри и други политически фигури след кратка, макар понякога започнала славно политическа кариера, остават безработни. Защото често са подходили и към политиката, както към предишната си професия - не професионално. А също така непрофесионално подхождат към политологията. Академичната работа изисква академични, не политически компетенции. Кръгът е очевиден за всички, с изключение на неофитите в политиката: колкото по-недосегаеми са, толкова по-бързо избирателите се отдръпват и политиката се освобождава от тях, толкова по-проблемно става професионалното рециклиране впоследствие.
‒ А къде е мястото на българския политик между популизма и рационалния избор?
‒ Рационален избор предполага две прости неща: ясна програма и политическа воля за изпълнението й. Всеки път, когато видите поредния политик в прегръдките на популизма, ще знаете какво липсва.
‒ Доколко неизбежно е присъствието на политическата корупция в битието на българския политик?
‒ Корупцията не е неизбежност, а избор. Съвършено неоснователни са оправданията, че корупция има навсякъде. По две причини. Първо, защото развита деморация означа санкции, съдебна решимост и обществена непримиримост към корупцията. Който съгрешава, плаща. Второ, защото всички изследвания ясно показват, че има некорумпирани и много корумпирани страни и голяма сива зона между двата полюса. За недостойното място, къдете е избрал да се разположи политическият ни елит, отговорност носи политическият ни елит.
‒ Накрая, съществуват ли трайни политически ценности у нас?
‒ Политиците ни не се хващат лесно за кобура, както западните ни съседи в началото на прехода. Самото откритие на политиката не като полза, а като ценност, предстои.
