Пречката пред едно евроатлантическо мнозинство в този парламент е една-единствена и тя се нарича Бойко Борисов. За целта обаче е нужно едно не театрално, а реално оттегляне на лидера на ГЕРБ от активната политика.
Това пише в коментар за DW политологът Даниел Смилов.
Най-доброто нещо би било в това НС да се сформира евроатлантическо мнозинство, което да направи правителство и така да избегне четвъртите парламентарни избори в България за малко повече от една година. Поне на пръв прочит достатъчно депутати за такова управление в настоящия парламент има – всъщност само “Възраждане” е абсолютно безполезно за постигането на тази цел (както и на много други).
Излишно е да се припомня, защо страната няма нужда от избори сега – войната в Украйна не отива на привършване, предстоят газови и продоволствени кризи, инфлацията в целия свят бушува и т.н. На всичкото отгоре президентът Радев няма търпение да си назначи служебно правителство, което сигурно веднага ще започне да се моли на “Газпром” за доставки, ще плаща в рубли или в каквото там му поискат, ще спре доставките за оръжие в Украйна и вероятно ще забърка някаква нова македонска каша.
Около кои позиции трябва да се сформира новото мнозинство
Евроатлантическото широко мнозинство, за да заслужава името си, би трябвало да отстоява следните позиции:
- Безвъпросно приемане на принципите и ценностите на обединена Европа: конституционната (либерална) демокрация, правата на човека и правовата държава.
- Решителни действия за изкореняване на корупцията и скъсване с позорната репутация на България като “най-корумпираната страна в ЕС”;
- Максимално бързо въвеждане на еврото;
- Трансатлантическата отбранителна солидарност в рамките на НАТО и изпълнение на ангажиментите ни към тази организация, включително чрез превъоръжаване на българската армия с достатъчно Ф-16, нова бойна машина за пехотата, нови кораби. Това са част от реалните измерения на тази политика, както и интензивното взаимодействие с войски от натовски държави на българска територия;
- Еднозначна подкрепа за Украйна и открито подпомагане на тази държава срещу руската агресия, включително с военна техника и амуниции;
- Намиране на дългосрочни алтернативни източници на петрол и газ, които да подготвят България за пълното спиране на руските доставки, което предстои за цяла Европа;
- Конструктивна политика за бързо интегриране на Западните Балкани в ЕС, която да промени абсурдната ситуация в момента, при която и българи, и македонци се възприемат едни други като неприятели. Стъпвайки на “френското решение”, което отблокира отношенията ни, да се направи реален опит за компенсиране на загубеното време и вредата, нанесена през последните няколко години;
- Ефективно изразходване на публичния ресурс от европейските фондове за предотвратяване на рецесия в България и запазване на позитивните тенденции в икономическото развитие.
Външни наблюдатели сигурно се чудят защо е толкова трудно у нас да се формира стабилно мнозинство около тези почти саморазбираеми цели. Докато участието на БСП в едно такова мнозинство е проблематично по идеологически причини – заради дружбата с Русия, “Газпром”, нюансите за Украйна и т.н. – за ГЕРБ и ДПС въпросът не е принципен, а личностен.
Ролята на Борисов
Всъщност президентът Плевнелиев съвсем точно постави пръст върху проблема, когато се фокусира върху ролята на Борисов. Едно не театрално, а реално оттегляне на лидера на ГЕРБ от активната политика (за каквото самият той говореше през лятото на 2020 г.) би направило сформирането на евроатлантическо правителство съвсем възможна задача дори в този парламент. Същото се отнася и за политици от списъка “Магнитски”, които са част от “зестрата”, която ДПС иска да занесе в управлението на страната.
Като оставим магнитските резонанси и терзания на ДПС, пречката пред евроатлантическото мнозинство е една-единствена и тя се нарича Бойко Борисов. “Неговата” партия ГЕРБ с охота се държи точно като негова собственост и това прави широкото проевропейско мнозинство невъзможно сега, а вероятно и след новите избори.
Аргументите за вкопчването на ГЕРБ в лидера си са няколко, но нито един от тях не е особено убедителен. На първо място, от ГЕРБ твърдят, че не е работа на други партии да определят техни вътрешнопартийни избори, като това, кой ще ги води. Но никой всъщност не иска да се меси във вътрешните им работи, а само в коалиционната политика на страната, която касае връзките между партиите. Легитимно е други партии да не искат да влизат в коалиция с тях, докато те си настояват на определени личности – в крайна сметка отговорността и репутационните щети ще бъдат споделени от всички в едно общо управление.
Второ, ГЕРБ настояват, че срещу Борисов нищо доказано няма. Това е донякъде така, ако се вземе предвид наказателната отговорност. Що се отнася до политическата отговорност, обаче, само хазартният скандал “Божков”, който е очевидна управленска далавера за ощетяване на бюджета със стотици милиони, плюс раздаването на милиарди на пътностроителни фирми без поръчка и авансово, са достатъчни да превърнат Борисов в носител на големи репутационни негативи. Но най-важното е, че две трети от българите три пъти миналата година ясно дадоха заявка, че искат да се сложи край на модела “Борисов” и този вот трябва да бъде уважаван.
ГЕРБ сами трябва да съдействат за съдебна реформа
Относно наказателната отговорност - докато не се направи реформа в прокуратурата и не се проведат нови избори за ВСС и главен прокурор, винаги ще виси съмнението за чадър, разпънат над бившия премиер. ГЕРБ имат изключителен интерес те сами да инициират и да съдействат за реформа, която да доведе до независими и безпристрастни магистрати. Само такива магистрати могат да свалят съмненията върху лидера на тяхната партия. А ако се страхуват от репресии, да съдействат за избирането на доказани правозащитници (с профила на юристи като Михаил Екимджиев или Здравка Калайджиева) на поста главен прокурор – или по-общо казано на експерти, които няма да загърбят професионалната си роля за политически цели.
Ако ГЕРБ смятат, че в България такива независими хора няма, с малки законодателни промени може да бъде избран подходящ външен кандидат измежду квалифицирани прависти, предложени от, да речем, германските, френските и холандските правосъдни власти. Тази идея е екзотична, но тя показва, че ако има реално желание за изчистване на името, начини – убедителни и приемливи за всички – все ще се намерят.
Трето, ГЕРБ настояват, че не само Борисов, но и техните избиратели истински желаят той да остане във властта и да не се оттегля. Никой обаче и не смята да се намесва в тези чувства на избирателя. Борисов има своето място в историята на България и бъдещите поколения ще оценяват това, което е постигнал. Но въпросът е, че и другите българи, които смятат, че България може повече и че не са необходими компромиси я с личностния интегритет, я с геополитическата ориентация, също имат силни чувства и право да бъдат чути. А и евроатлантизмът стъпва на ценности както във външната политика, така и във вътрешната: правовата държава и борбата с корупцията са част от тези ценности, които не могат да бъдат жертвани по геополитически съображения.
ГЕРБ – собствената партия на Борисов?
Борисов реагира остро на думите на Плевнелиев за възможното му оттегляне и настоя, че президентът не е бил разбран правилно. Може и така да е и централното в думите на Плевнелиев да е било твърдението, че ГЕРБ е просто партията на Борисов, т.е. “неговата” собствена партия. Но ако нещата са такива, и още едни избори няма да решат проблема с изпирането на репутациите и политическата изолация на тази партия. На есен ГЕРБ вероятно ще се окажат отново в същата ситуация: уж излезли от изолацията, но пак не с когото трябва - вероятно с ДПС и някоя Пунта Мара около тях, било тя от възрожденски, шоуменски или възходящ тип.
А това не е “евроатлантизъм” в никакъв смисъл. И каквото и да е, България няма нужда от него.
