На един канадец, някой си Маршал Маклуън, приписват авторството на понятието „глобално село“. То, като става дума за село, ние там еша си нямаме. И ни е много глобално, дето се вика, много интернационално ни е селото.
Залети сме от китайски стоки. Къпем се на гръцкото море. Пенсиите ни – по швейцарското правило. Денонощно - турски филми. Имаме си и украински бежанци. Най-евтината наденица – македонска. Глезим се рядко с онова миризливо френско сирене. А, като стана дума за френско, то и френската любов не ни подмина. Както и някакви африкански зарази, разбира се. Купона започваме с финландка водка и завършваме с ирландско уиски. По средата – виенски шницел, на фона на сръбска музика. Много актуална стана прическата канадска ливада. Босовете карат немски джипове. Снобите смучат кубински пури. По магазините – от полски картофи през латвийски шпроти до аржентинско вино.
Харесваме еврейските вицове. Моряците ни - под флага на Малта. Футболистите – равни на Гибралтар. Обучаваме студентите на половината Африка. И газ чакаме чак от Америка. Берем английски ягоди. Внасяме чешка бира. В Италия има по-малко пицарии. Най-много емигранти – в Испания. Босовете – в Дубай. Иначе циганията ни е целогодишно. Кроим си византийски номера. И албанският реотан загрява по-бързо от нашите политици. Ами родното?
Българското гостоприемство гълта пушека на българския инат. Държавата се разпада като Римската империя. Въобще животът е труден - още не сме се оплакали само на арменския поп. Точно тук ще ме пустосат русофилите – защо няма нищо руско? Има, разбира се, но не са толкова важни руската салата, руската водка, нито дори руските паметници. Знам, че ще кажат за руските шпиони…
Най-лошото обаче е друго! Животът ни, животът ни… е руска рулетка…
Валентин Димитров
