„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.“ С тези думи започва романът „Анна Каренина“ на Лев Толстой. Изречение, което описва по-добре от всяко друго войната. Вероятно стотиците опожарени селища могат да бъдат обходени за година-две. Тук взривен стадион. Там изгорена библиотека. Но едва ли някой би се наел да картотекира всички трагични истории. Едва ли някого би го интересувало всъщност.
Сносният журналист краде занаят от няколко места – увлекателния писател, подозрителния следовател и подредения библиотекар. Но може би най-важната кражба е от добрия психолог. Умението да погледнеш в очите събеседника си и да разбереш. Да разбереш човека. Историята му. Истината. Лъжата.
Да разчетеш изцъкления поглед на войника, взиращ се 400 километра през теб към вражеските снаряди, докато говори. Ужасно кухият, насилствено изпразнен от смисъл взор на жена, чието семейство е избито пред очите ѝ, а тя е споделила съдба дори по-жестока от смъртта с хиляди други. Да зърнеш въжеиграча между смеха и лудостта в окото на баща, прекарал деня в подготовка на коктейли „Молотов“, докато семейството му се крие в метрото от бомби, които ще стопят костите му на петмез.
И да надзърнеш в душата на всички тези хора, които отричат, че това се случва.
Смазана от танк кола в Ирпин. На единия билборд пише: "Ирпин, град на герои", другият е на погребална агенция. Снимка: КлинКлин
Град на герои
Ирпин е сред най-тежко пострадалите места. На входа на града посетителите посреща голям билборд: „Ирпин, град-герой“. От другата страна стои реклама на погребална агенция „Пам’ятъ King“.
Според Анжела Макиева, секретар на градския съвет в 100-хилядния град, 70% от сградите са напълно унищожени или непригодни за живеене. Едва 5% от населението остава в града, като са убити 300 цивилни и 37 войници.
„Но не позволихме на руснаците да достигнат до Киев“, гордо споделя Макиева, която е избрана от партията на Володимир Зеленски. Тя е бивша европейска шампионка по таекуондо. Прави впечатление значителното присъствие на успешни спортисти в украинската политика.
„Спортът изгражда дисциплина, честност и характер. Затова хората ни поверяват важни политически длъжности“, отбелязва тя. На въпроса дали Ирпин е бил слабо подготвен за бойните действия, отказва да отговори. Според много местни обаче отговорът е „да“.
Но вади списък на разрушените сгради: 26 училища, детски градини и спортни школи, 500 жилищни блока, 1500 тежко пострадали и 1500 напълно унищожени къщи.
Анжела Макиева, секретар на градския съвет на Ирпин
На гости с бомби
Срещаме се с един от местните, изгубили своя дом: Андрий Иванов. Шегуваме се, докато молим да застане малко по-вляво за идеалната снимка на разрушената му къща. Сепваме се и се извиняваме.
„Няма нищо. Вече сме я оплакали, какво друго ни остава освен да се посмеем“, отвръща философски насред руините на сградата, която на 8 март е поразена от 120-милиметров снаряд. „Тръгнахме си на 4 март, когато започнаха бомбардировките. Бяхме я закупили преди едва година и половина, но нищо – ще си търсим парите след края на войната“.
53-годишният предприемач е опитал да се запише доброволец в армията, но му отказали, защото имало твърде много желаещи и твърде малко оръжия и екипировки. Баба му е рускиня от Урал.
Унищожена къща
Нито една от съседните къщи не е поразена. На метри от напълно изпепелената 3-етажна постройка живее Андрий Шупило. Той не напуска дори за минута дома си по време на руската окупация, включително в нощта на взрива: „Чу се тътен като от гръмотевица, разлетяха се ламарини и се разнесе миризма на изгорено дърво и разтопен метал. Аз си седях в нас, вцепенен. Много къщи бяха унищожени, още повече – разграбени. От кадировците и руснаците. Но мен, лично, не ме докоснаха“, обяснява 40-годишният заварчик.
Снимаме го до колелото му, което е подпрял върху спретнатата ограда на дома си. „Украинско производство е“, усмихнато споделя. Благодарим му и продължаваме да бродим из живото гробище, наподобяващо град. А зад нас мъжът се провиква към украинските ми спътници: „Ако се сетите за някаква работа, моля да ми се обадите„.
Андрий Шупило
„Кола“ без захар
Ирпин е бил хубав град. Личи си. Близостта му до Киев го превърнала в желана дестинация за по-заможните украинци. След още няколко часа обиколки стигаме до покрайнините, където не е толкова престижно.
Там блоковете се редуват – един опожарен, един здрав, един сринат. Под „здрав“ се има предвид надупчен от куршуми, с разбити прозорци и провиснали балкони, но годен за обитаване.
В един от опожарените блокове – от едната страна с 2-метров кратер от бомба, а от другата с табелка за поставени мини – откриваме широко отворената врата на бакалия. Влизаме за по „Кола“, а тези от нас, които са решили да се лиготят по време на война – молят за диетична.
Лариса от Ирпин
„Няма „Кола“ без захар. Руснаците разбомбиха завода„, отривисто отговаря собственичката Лариса. „Но имаме много хубав квас“. Румена жена, в погледа ѝ се чете весела сериозност. На подвеждащо глупавия въпрос, дали таи лоши мисли спрямо руския народ (не политици), отвръща кратко.
„Не“.
А после добавя: „Да. До края на живота си децата и внуците ми ще ги мразят. Ние си живеем в нашата страна, те са тези, които дойдоха и унищожиха всичко. Всеки от хората, които идват в магазина, носи своята мъка: загубиха жилище, близък, бяха ранени. Колко наши момчета загинаха? Съпругът на щерка ми се бие на изток. Всеки ден връщат мъртви войници. Как може да уважаваш и харесваш руснаците?“
Опожарената жилищна сграда в Ирпин, където се намира бакалията на Лариса.
Вдясно се вижда кратер от бомба, вляво извън кадър са предупрежденията за поставени мини
Лариса е стожер на квартала. Особено след като руската армия бомбардира мола и супермаркетите:
„Върнах се след Великден и заварих всичко окрадено. Не само продуктите, но и техниката. Може да се каже, че денацифицираха магазина ми. Беше ужасно болезнено, но се стегнахме и започнахме да чистим. Тогава при мен дойде една баба и помоли за хляб. Носех малко за себе си, но ѝ го дадох. Тогава осъзнах, че хората разчитат на нас.
Отидох до Киев с мъжа ми, защото нямаше доставки, и купих хладилници и наденици. После пуснахме тока. Хората искаха пелмени – взехме и от тях. Малко по малко съградих отново магазина си. Страхувам се, защото токът може отново да спре по всяко време и да унищожи млякото, яйцата и техниката.
Вложих много пари, но това е риск, който трябва да поема. Сградата със сигурнот ще бъде съборена, защото в нея вече не може да се живее, но дотогава нямам какво да правя освен да работя.“
Коктейли "Молотов" с изтекъл срок на годност. Местните отбелязват, че бутилки от шампанско не са добър избор, защото са с много дебело стъкло и се чупят трудно.
Да изгориш културата
Докато разговаряме се събира опашка от 7 души, които търпеливо чакат. Затова грабваме захарната „Кола“ и се запътваме към двама мъже, застанали срещу разрушения културен дом. Единият рисува, а другият го гледа.
„За 2 седмици нарисувах 15 картини от Буча и Ирпин, а имам план за още много. Искам да покажа унищожените къщи и болници“, обяснява Вадим Хринченко, който подготвя изложба в Европа след 2 месеца. До него е застанал негов приятел, който не пожела да сподели името си, тъй като „артистът е важен“, но отбелязва, че е военен:
„Преди 30 г. завърших военното училище в Киев и имам много приятели от Русия, Казахстан и Узбекистан. От Русия е по-точно да кажа, че имах. 20. Сега са само двама. Те всички подкрепят войната, не мога да го проумея. Тази война разруши много повече приятелства и отношения отколкото къщи.“
А унищожените сгради не са малко. Невъзможно е да се даде точна бройка за цялата страна, особено с оглед на продължаващите бойни действия, но само в област Чернигив, близо до границата с Беларус, е над 4000. Сред тях и 40 паметника на културата, твърди пред „КлинКлин“ Артьом Лушченко, главен архитект на областта.
„Руснаците се опитват да унищожат културата на Украйна, не само народа. Те се опитват да сменят историята ни в интернет и в пресата. Сега вече разрушават църкви, монументи и паметници на културата. И имат наглостта да кажат, че ние сами си ги унищожаваме“, разпалено обяснява на фона на унищожена библиотека, дарена от полски меценат, преместил се след Втората световна война в Украйна.
Убийствен спорт
На 50 метра от архитекта пък нервно обикаля в кръг Андрий Волков – управител на олимпийския център в 300-хилядния град, където се предлагат 6 вида спорт, 4 спортни зали, 4 футболни игрища и 2 тенис корта. По-точно някога са се предлагали, но не сега.
„Всичко бе унищожено след обстрел с миномети и авиация. На 11 март паднаха 6 бомби по 500 килограма, една от тях дори не се бе взривила. Ей там, насред трибуните. Какви са мотивите и целите на руснаците да унищожат стадиона? Не мога да ви кажа. Моята професионална мечта бе да построя нов стадион по европейски стандарт в Чернигив, но едва ли ще се осъществи скоро“, отбелязва Волков и безпомощно разтваря ръце.
Няма представа колко ще струва всичкото това, но се опитва с всички сили да намери средства. Оказва се, че чака френския посланик в страната за среща да обсъдят именно финансовия въпрос. След не чак толкова ловка журналистическа засада френският посланик все пак се съгласява на няколко въпроса. Оказва се, че въпросите за оръжейни доставки и по-тежки санкции са твърде маловажни и досадни, ако може да се съди по демонстративната въздишка и въртене на очите на един от придружителите му.
„Франция прави всичко възможно да спре финансовите потоци към Руската федерация и доставяме изключително много тежки оръжия на Украйна, какво повече искате от нас“, безцеремонно излъгва и продължава да говори общи приказки.
Там вече няма град
А ние продължаваме да обикаляме от град на град и от село на село. Където ни среща една и съща, но все пак различна картина. Бежанците в западната част на страната също са много, но доста от тях отказват да се наричат така.
Един от тях е Арид Багиров, който си тръгва от наскоро превзетия Северодонецк с колело. Кара 70 километра под артилерийски обстрел. Най-напред минава през Лисичанск (б.р. – който от този понеделник също е под руски контрол) Там обсадата и обстрелът са също тежки и затова се насочва към столицата:
„3 месеца живях в Северодонецк по време на ежедневния обстрел, но не напуснах, защото чувствах дълг към съгражданите си. Накрая просто нямаше как да се живее и си тръгнах. Не съм бягал“, подчертава той.
„Знам за поне 1500 убити цивилни. Но тогава погребалната агенция спря да работи и ние спряхме да броим умрелите. Толкова много гробове без имена, толкова много изчезнали – нямаме представа за реалната бройка. Погребвахме ги в двора на църквата и в дворовете на къщите. Нямаме идея колко са погребаните в руините и пожарите. Там вече няма град„, обяснява той.
Багиров, освен всичко друго, е започнал свой блог преди години, като отбелязва, че преди началото на пълномащабната война през февруари в Луганск и Донецк е имало доста блогъри и хора, които са били проруски настроени. „Сега, и особено след станалото с Мариупол, вече няма нито един. Останаха само платени пропагандатори, а много от хората дори отказват да говорят на руски в знак на протест.“
Руснаците и изтезанията на цивилни
Един подобен журналист е 29-годишният Володимир от Донецк. Той бива арестуван от руските власти в града през 2016 г., докато е на посещение при родителите си, и е обвинен в шпионаж и притежание на незаконно оръжие.
Следват близо 2 години затвор с непрестанни разпити и мъчения: побоища с гумени палки, лишаване от сън и тоалетна, токови удари. Освободен е в края на 2017 г. при размяна на пленници между Русия и Украйна.
„Местните власти в Донецката народна република си търсят изкупителни жертви и повечето хора си признават насила. Арестуват те за постове в „Туитър“. Често набелязват собствениците на малки и средни бизнеси, които искат да заграбят. Принуждават местните да плащат с рубли, а в града дори няма ток и вода. Хората ги е страх да излизат от домовете си и цари безработица“, обяснява Володимир треперейки.
С всяко следващо изречение той става видимо по-нервен, започват да се появяват тикове, тялото му се свива в защитна позиция. Накрая почти се разкрещява: „Какво искате да ви кажа, нищо не знам!“
Наблюдавайки видимите признаци на посттравматичен стрес, решаваме да го оставим на спокойствие и да отидем към поредния човек, чиято мъка да разкажем. Към поредните сто души. Към поредните хиляда. Към поредните милион.
Какво би казал днес Толстой, ако беше жив? Може само да гадаем. Ала едва ли би бил на по-различно мнение от правнучката си, която приютява украински бежанци в своята жиха в швейцарските Алпи.
Калоян Константинов, КлинКлин
