Един пореден атентат срещу скандален самоковски бос отново ни напомни в какъв контекст живеем: на насилие и страх. Възможно ли е всеки ден престъпленията да са № 1 в програмата и това да не ни засяга.
“По четири версии за стрелбата срещу скандалния шеф на футболен клуб “Рилски спортист” Юри Галев работят разследващите.” Из първа страница на в. “Новинар”
Аз не съм възрастен човек, но помня толкова знакови стрелби и разстрели в махалата и квартала, в покрайнините и центъра на София и в страната, та имам чувството, че звукът на свистящи куршуми може да надвика в главата ми и южноафриканските вувузели, огласили световното по футбол.
Следите на куршумите
Стига да поиска, всеки мислещ българин може да си даде сметка, че част от важните места в живота му са се превърнали в нечии лобни места. На първо четене веднага ми хрумват три примера: пред детската градина на дъщеричката ми застреляха Макарона, вече съм забравила името на човека, паметта ми пази само прякора.
Пред някогашната баня “Гео Милев”, която посещавахме семейно всяка неделя през седемдесетте години, и която сега е ярко-оранжев фитнес, убиха Димата Руснака. В сладоледената къща “Джимис” на улица “Ангел Кънчев”, където се срещам с приятели, намери смъртта си Клюна. И ето сега, по пътя между Боровец и Бели Искър, в полите на Рила, които смятам за райските места на своите детски ваканции, пет куршума надупчиха Юри Галев.
Родината - парцелирана на абсурди
“Нека се избиват помежду си”, ще каже някой, “какво ни засяга”? Даже един бивш български министър-председател преди години го каза, макар и с по завалени думи. Засяга ни и още как, щом общото ни място за живеене, което наричаме родина, територия, отечество, “земя като една човешка длан” и дори “единствената държава на Балканите, която отвсякъде граничи със самата себе си”, се парцелира от и на все повече абсурди. Първо придобива облик на стрелбище, под път и над път някакви бандити трещят с калашници по себеподобните си, или доведени до ужас възрастни хора отбраняват с рязани карабини и ловджийски пушки частните си имоти от несвършващи и крадливи набези.
В големите квартали на големите градове прилича на затвор, толкова много решетки по врати, балкони, прозорци, зад които се е притаила и не смее да си поеме дъх свободата ни. По пътищата и улиците, целите в дупки и кратери, стълпотворение от наподобяващи танкове или други военни машини арогантни джипове - нима сме във военно положение?
Нормотворчеството на свистящите куршуми
Как така не ни засяга, щом сме набутани в този контекст на несвършваща престъпност, на непобедимо насилие и всевластен първосигнален страх? Кой от нас е защитен и от кого - от кварталния полицай, от закона, от случайността, от късмета си, от държавата, на която плаща данъци? Нямам отговор, инак бих се сдобила с някой креслив до небето вувузел и бих го съобщила чрез него, за да го чуете и вие, пък и всички, от които зависи безнаказаността и своеволието в държавата да престанат да са норма.
Мирела Иванова, Дойче Веле
