Когато на 24 февруари т. г. Русия нападна Украйна, малцина вярваха, че Киев ще може да устои на атаката повече от 3-4 седмици. Но ето, че войната продължава вече близо половин година, линията на фронта почти застина на място и не се очертават някакви сериозни пробиви на която и да е от двете страни. Защо се получи така? Защо ние, анализаторите, бяхме изненадани отново след като преди това не успяхме да предвидим и самото руско нападение?
Един от възможните отговори е, че Украйна се оказа, това, което в науката за международните отношения се дефинира като „средна сила“ – суверенна държава, която определено не е велика сила, но има достатъчна демографска, икономическа и военна тежест, за да упражнява умерено влияние върху регионалния геополитически баланс.
С територия от 603 хил. кв. км Украйна е трета по големина в Европа след Русия и Франция. Ако не броим откъснатите от властта на Киев още през 2014 г. Крим, Донецк и Луганск, украинското население е 37 млн. души. Номиналният брутен вътрешен продукт на Украйна е около 200 млрд. долара, което е доста нисък показател – 55-о място в света, на едно ниво с по-малки държави като Унгария и Казахстан. Страната обаче има силна индустриална традиция и сравнително добре образовано население.
Драматичните събития в Крим и Донбас от 2014 г. оставиха впечатление, че по отношение на военната мощ Украйна не е средна, а малка сила. Крим беше предаден без бой, а в Донбас украинските въоръжени сили претърпяха поражение, дори без да се налага части на редовната руска армия да се включват официално в сраженията и да се стигне до пълномащабно нападение, както през тази година. Този лесен успех донякъде е въвел в заблуждение кремълските стратези при планирането на сегашната военна кампания.
Няколко фактора дадоха възможност на Украйна да устои на първоначалния удар през февруари-март т.г. Първо, оказа се, че армията на страната е в значително по-добро състояние, отколкото преди 8 години. На много по-високо ниво, отколкото през 2014-а е и националната консолидация. Руското нападение изпълни с гняв дори и онези украинци, които се самоопределят като етнически руснаци. Същевременно настъпващата руска армия се оказа доста по-слаба и неподготвена, отколкото можеше да се очаква от държава, смятана за военна сила номер две в света.
Най-значимият фактор, който помага на Украйна да устои и до днес, обаче е западната политическа, финансова и военна подкрепа. Войната, започнала на 24 февруари т.г., е най-сериозно геополитическо сътресение в света през последните две десетилетия. То очертава по-ясно разломните линии в съвременния международен ред и ги задълбочава. САЩ, ЕС, Великобритания и техните основни извъневропейски съюзници дадоха да се разбере, че те няма да допуснат Русия да спечели тази война. Но очертаха и червената линия, която не смятат да прекрачват – изпращането на войски, които да се бият на терен срещу руската армия.
Защо американците и европейците се застъпиха така категорично за Украйна, рискувайки да влязат в много остър конфликт с Русия? Не е ли по-разумно да намерят компромис с Москва и да накарат украинците да направят отстъпки? Един от най-прочутите американски специалисти по международни отношения, професорът от Чикагския университет Джон Миършаймър твърди, че причината за конфликта е отказът на Запада да откликне на легитимните страхове на Москва по отношение на разширяването на НАТО на изток. Ако Вашингтон даде гаранции на Русия, че военната инфраструктура на Северноатлантическия пакт няма да се разпростре на украинска територия, това ще успокои страстите без да засяга жизнено важни американски интереси и ще позволи на САЩ да се фокусират върху главното – съперничеството с Китай.
Тезата на Миършаймър обаче очевидно не се приема от политическите лидери от двете страни на Атлантическия океан. Геополитическите страхове наистина са един от факторите, провокирали нападението на Русия от 24 февруари. Но то бе предшествано от масирана идеологическа канонада от страна на Кремъл, чиято цел бе да отрече самото право на съществуване на Украйна като суверенна държава и на украинците като нация. Най-силният първоначален удар бе в направление на столицата Киев, а не срещу населените с етнически руснаци най-източни украински райони. Липсват гаранции, че ако успее да пречупи Украйна, Русия няма да нанесе следващ удар срещу други бивши съветски републики с голям брой рускоезично население.
Освен това именно статутът на средна сила дава на властите в Киев самочувствие и твърдост. Украйна се изживява като субект на международните отношения, а не като разменна монета в геополитическата игра на великите сили. Като добавим и гнева и ожесточението срещу Русия, става ясно защо Киев няма намерение да прави отстъпки, та дори и за това да го помоли самият американски президент. Едно социологическо проучване от миналия месец показва, че само 10 % от анкетираните украинци са съгласни страната им да отстъпи на Русия някои територии срещу мир, а 84 процента са против. Това е фактор, който също трябва да се отчита, макар че според класическата геополитика държавите са като билярдни топки – резултатът от сблъсъка между тях зависи само от масата на топката, а не и от материала, от който е направена.
Западът има още един мотив да не отстъпва на Русия по украинския казус – съотношението на силите. Наистина, помирението с Москва поне на първо време вероятно би донесло повече спокойствие и сигурност на американците и особено на европейците. Но струва ли си да се отстъпва на държава, чийто номинален брутен вътрешен продукт е поне 25 пъти по-малък от този на САЩ, ЕС и Великобритания, взети заедно? Може ли по-слабият да изнудва по-силния за отстъпки? Русия съзнава, че не може да се мери със Запада по демографска и икономическа мощ, поради което се стреми да придаде асиметричен характер на сблъсъка. Именно в плоскостта на асиметрията трябва да се разглеждат доста успешните опити на Москва да предизвика енергийна паника в ЕС чрез рязко намаляване на газовите доставки или пък да провокира световна продоволствена криза чрез блокиране на украинския износ на зърно. Главният коз от арсенала на асиметричните заплахи на Русия обаче си остава възможността за нанасяне на ядрен удар.
Излизайки още веднъж извън коловоза на концепцията за реализма в теорията за международните отношения, трябва да изтъкнем ролята на субективния фактор в лицето украинския президент Володимир Зеленски. Приеман от мнозина с пренебрежение поради липсата на политически опит, след 24 февруари той се превърна във всепризнат национален лидер. Професионалният му бекграунд на шоумен, актьор и продуцент се оказа изключително полезен за убеждаването на западните съюзници, че съдбата на Украйна зависи изцяло от размера на чуждестранната помощ, която страната ще получи. Удивителен е начинът, по който Зеленски успя да вмени в задължение на западните лидери да изпращат все по-съвременни оръжия за украинската армия. Да не говорим за финансовите вливания – по данни на министерството на финансите в Киев 80 % от приходите в държавния бюджет през месец юли т.г. идват от чуждестранните партньори на страната.
Сегашният сблъсък между Русия и Запада все пак няма глобален характер. Притисната в ъгъла, Москва търси икономическа подкрепа от Китай, но Пекин е доста резервиран спрямо руснаците, защото се бои да не попадне под удара на западните икономически санкции. Засега няма ясно оформен руско-китайски съюз, който да противостои на западния полюс. Конфронтацията на САЩ с Китай и с Русия са два паралелни сюжета и няма гаранции, че войната в Украйна може да бъде главен фокус на американското внимание безкрайно дълго.
Д-р Пламен Димитров, БГНЕС
