Годините преди филма „Оркестър без име“ и малко след това бяха годините на зрелия соц. Поколения българи ги помнят. И онези от номенклатурата, които почиваха в станции, където друг не можеше да припари и се радваха на невиждан лукс. И милионите простосмъртни българи, които почиваха с карти за 14-20 дни и бяха доволни от цената от петдесетина лева на калпак. По джоба бе.
Общото бяха незастроените курорти, пейзажи без кранове, плаващи в далечината прословути комети, гларуси-свалячи на чехкини, полякини и германки. И песента "Ке сара" малко по-късно....Нямаше плажни легла и татуировки.И мобилни телефони нямаше!
Началниците и профсъюзните шефове раздаваха картите. Предприятието или ведомството доплащаше част от тях. Ол инклузивът беше непознат и като понятие. В столови се сервираше закуска, обяд и вечеря. Задължителни бяха културните програми. Към полунощ станциите врътваха ключа.
Трепетното очакване на 14-те дни в почивна база или в бунгало продължаваше с месеци, а за картите се търсеха връзки. Почивката в съветски стил беше един от символите на социализма, където не всички бяха равни.
Българите по-рядко ходеха на къмпинг. Нощувката на вечер за двама с палатка и кола излизаше четири-пет лева. Топла вода нямаше, чакаше се на опашки пред тоалетната, мивките, магазините за храни, плодове и зеленчуци. Някои пълнеха багажниците трабантите с храна от градината си и кварталната бакалийка.
Предпочитащите почивка в квартири също не бяха много. Лукс беше някой българин да отиде на море с „Балкантурист“. Всичко беше запазено за чужденци.
Тружениците ходеха на море с „Москвич”, „Жигула”, „Трабант” , Вартбург“ или друга соц.кола. Болшинството брояха гарите и километрите до морето с влакове, обикновено през нощта. Спалните купета бяха малко. От гарите в Бургас и Варна трябваше да се натовариш в претъпкани „икаруси”, за да стигнеш до курортите край Варна, Поморие, Несебър или Созопол.
И докато простосмъртните се радваха на карти, където и да е по Черноморието, то за членовете на ЦК и Министерския съвет всичко бе различно. За Евксиноград вече разказахме. Освен него за номенклатурата бяха осигурени прекрасни бази край „Златни пясъци“ и „Дружба“ / днешния курорт „Св. Константин и Елена“./ По-възрастните са чували за Дом №7 на висшия ешелон на властта, който днес се перчи като хотел "Империал". Дом № 6 пък бе в северната част на „Константин и Елена“ известен по-късно като „Слънчев ден“. Той също бе резервиран само за политическия хайлайф и техни гости.
Партиец №1 Тодор Живков, освен в резиденция „ЕвксиновградК" обича да летува и в „Перла“. Сградата е построена там, където морето целува планината. Сградата е направена да обслужва едно-две фамилии. Има голяма тераса, фризьорски салон, сауна, места за отмора. Само покрива е струвал над 100 000 лв.. Закрит басейн, пълнен с морска вода, допълва лукса.
Тато неслучайно решава да построи морска резиденция именно на това място. За това го съветва лично баба Ванга. Тя усещала голяма енергия от намиращото се в близост тракийско светилище Бегликташ. Казала на Живков, че там трябва да почива. При строежа на мащабната за времето си резиденция са поставени специални подземни въздуховоди, които да отвеждат от енергийния планински въздух в самите помещения вътре.
Плажът стига да плажа на Приморско. Освен бай Тошо, тук също отмарят приближените му от отечествения елит. Дъбова гора е буфер към резерват.
Какво става с "Перла" днес? Резиденцията бе приватизирана заедно със земите към нея в края на 2001 г. от покойния Илия Павлов чрез неговата туроператорска фирма "Балкантурист". Митичният бос на "Мултигруп" плати навремето за имението на Тато 14,6 млн. лева. В последните години имаше планове комплексът да се ремонтира основно и да се превърне в луксозен хотел. Оказва се, че резиденция "Перла" попада в границите на две защитени зони от мрежата Натура 2000 и това осуетява проекта. Дъбовата гора наоколо е част от буферната зона на резерват "Ропотамо".
Имаше и неща, за които всички говореха. Любопитен спомен за по-младите е, че едно прекрасно лято по соца милиционери хванаха българин на калъп с чехкиня в хотел "Гларус" и така се появи приказката за гларуса-сваляч. Атрактивни бяха немкините.
Полякините още се помнят с парфюмчетата "Бич може" и "Пани Валевска". Наташките бяха готови на всичко за една прекрасна вечер с бг-мачо, макар че имаше партийни шпиони.
Пътят до морето наистина беше 12 часа с камили, но там наистина имаше едногърби и двугърби. Децата на соца умираха да се снимат на плажа с камили като араби. Култови бяха разходките с магарета и кончета.
Ресторантите бяха по джоба на българина. Във вариетето. в "Слънчев бряг можеше да попаднеш като по чудо. Казината бяха само за чужденци. Дискотеките за българи се брояха на пръстите на двете ръце.
По това време и аз като дете и младеж, днешен обикновен сайтов редактор, съм ходил на море като пионерче по лагери, и с мама и тате по станции. Повечето от лагерите бяха в бивши училища или сглобяеми постройки. По-горе описах обстановката в станциите за труженици и средни военни. Дядо от града никога не беше виждал морето, а баба го видя с неврокопския поп Йордан и организираната от него екскурзия година преди смъртта си. Дядо и баба от село в Рила планина бяха чували само разкази за морето.
Като простосмъртен журналист и до днес не съм влизал в Евксиноград, макар че вече е възможно. Някога там бе само за богоизбрани.Но има един голям спомен за тази резиденция.Бащата на мой съвипуснк от София бе един от управителите, та с него веднъж изпихме една бутилка царско вино, която той ни бе дал. Това ми е евксиноградския спомен. В "Слънчев ден" стъпих само преди няколко години, когато от БСП бяха организирали там семинар с участието и на журналисти. И сега е лукс, да не говорим за Татово време. Във вариетето в "Слънчев бряг" през 80-те попаднах с връзки. Носехме си с един колега водка "Балтик" от магазина. Нищо не ни сервираха. Не помня дали после имаше рускини или полякини...
Дали нещата днес са променени? Разликата е тема за друг разказ. Но едно е сигурно - почивката на политическия хайлаф и на богатите българи е различна от тази на простосмъртните съотечественици.
Красен Бучков
