Практически никога не съм отговарял на реакциите към колонките си в Портал Култура; честно казано, не чета и коментарите във Фейсбук страницата на Портала.
Текстът ми от миналата седмица обаче („Защо замълчаха за войната в Украйна“) ме провокира да погледна тези коментари. Защото в края на седмицата прочитанията на анализа ми надминаха 17 000, а коментарите бяха около 550. На пръв поглед това би могло дори да ме поласкае, но понеже не съм дотам самонадеян, по-скоро се озадачих и именно това ме накара да проверя за какво всъщност става дума. Ето какво установих.
Първо – коментаторският порой фактически потвърждава буквално основната теза в моя текст: за войната в Украйна – особено днес, когато Русия започва безнадеждно да затъва в нея – трябва старателно да бъде замълчано в нашето медийно пространство, за да се съхрани… българската русофилия и путинофилия, която актуалната информация от фронтовата линия силно, непоправимо уязвява. Нужно е – както дочух, че съветвал „майсторът“ Андрей Райчев – да ни се внуши, че „специалната военна операция“ на Путин, която се точи вече половин година, е собствено „война на едни руснаци с други руснаци, която нас не ни засяга“. А ако трябва да ни засяга с нещо, то е, че „заради упорството на украинците“ (и, разбира се, на Запада) „цените полудяха“ и „ни чака страшно тежка и ледено студена зима“.
И ето: официалните ни медии (с изключение на споменатите от мен Петър Волгин и Явор Дачков) започнаха стриктно да следват препоръката на „майстора“. Ако се появяват определени новини от Изток, те са например от рода на тази, че Путин въвеждал орден „майка героиня“ за жени, отгледали (поне) десет деца (статия за това с кичозен плакат в стилистиката на ранния болшевизъм и зрелия нацизъм прочетох неотдавна във в. „24 часа“). Или че Зеленски бил сниман за не знам кое си западно модно списание. А, да – и катастрофични изчисления с колко ще се намали населението на планетата, ако избухне ядрена война (това пак, за да ни настрои срещу „упорстващите украинци“ и „проклетия насърчаващ ги Запад“).
И ето: в този момент моя милост пуска в публичното пространство текст, разконспириращ тази медийна „омерта“, а отгоре на всичко привежда и данни за увеличаващото се военно настъпление на украинците и все по-видимия ефект от западната оръжейна помощ за тях. И следва точно това, за което предупреждава Райчев – буквално побесняване на пропутинските „тролове“ и ответна масивна реакция на демократично настроените читатели. Тоест – поляризация в отношението към Русия, от която медийните „бонзи“ най-много се притесняват. А се притесняват, защото – както казах – българската русофилия е сънен феномен на общественото ни съзнание. В пробудено състояние тя започва да ерозира.
Социолозите наскоро го потвърдиха: преди началото на войната цели 65% от българите харесват Путин, след избухването ѝ този процент постепенно спада до 25%. Ето го ефекта от тътена на бомбите и ракетите, за които пазителите на традиционните ни „братски чувства“ към митичния „дядо Иван“ няма на кого другиго да се сърдят освен на кремълския диктатор. От този тътен българите нямаше как да не се разбудят и да започнат да спорят за Русия. А щом започнаха да спорят… процентите на респекта към „братята“ (от който се захранват и цял куп български „патриотични“ партии) спадна.
Във връзка с пороя от коментари, с които обляха скромната ми персона обаче, се замислих и за феномена „трол“. Какво собствено представлява той и какво постига с „троленето“ си? На първо място – видях го ясно – „тролът“ е не индивид (субект), а микроелемент от мобилизирана от някъде отвън маса.
И понеже именно не е субект, у него няма мисъл – той обичайно не разполага с аргументи срещу онова, против което са го мобилизирали, но свидетелства само за едно – кое най-вече е засегнало мобилизиращия център. В моя случай – смея да твърдя, запознавайки се с коментарите – поставянето под съмнение на базисни „опорки“ на центъра. „Опорката“ пък поначало е специфичен пропагандно-когнитивен комплекс, делящ се на два основни вида. Първият представлява полуизопачен полуфакт, който се повтаря непрекъснато като „всеобщо известен“ и затова практически не се проверява от никой, на когото бива сервиран. По отношение на „вината на украинците“, която трябва най-малкото да равнопостави в съзнанието ни агресора (Путинова Русия) и жертвата (Украйна), типични „опорки“ от този вид са „100-те души, изгорени живи в Одеса“ през 2014 г., „извършваният в продължение на години геноцид над рускоезичното население в Донбас и Луганск“ и прословутият „националистичен и фашистки Десен сектор, който имал силно присъствие в политическия живот на Украйна“. Спомням си, че с първата „опорка“ (за „100-те изгорени“) се опита да ме „обстреля“ старият разпространител (и производител) на „опорки“ Валери Найденов, когато – в първите дни на войната – участвах заедно с него в „Панорама“.
С другите две също напояваха публичното ни пространство непрекъснато (припомни ни ги например подписалата писмото на „леви интелектуалци“ уж против агресията на Путин проф. Искра Баева). Та в текста си от миналата седмица аз си позволих да нарека тези – трябващи да си остават непроверявани „опорки“ – „измислици“. И „троловете“ бяха мобилизирани да ме нападнат най-вече за тях. Пак казвам: тези „опорки“ трябва да остават непроверявани, за да изпълняват ролята си. Аз обаче съм ги проверил и се осмелявам да ги нарека „измислици“. Как тогава да не получа над 400 „хилещи се емотикона“ и няколкостотин ругатни? Прочее, ето фактите:
1. 100-те души, изгорени в Одеса през 2014 г., са не 100, а 42-ма и са изгорени не от „украинските нацисти“, а загиват в сблъсък, последвал революцията на Майдана и започнал собствено след… футболен мач между две „агитки“ – проруска и проукраинска, прераснал в стрелба с огнестрелно оръжие, открита от активист на проруската „Народна дружина“ Виталий Будко с прозвището „Боцмана“.
Първите жертви в Одеса следователно са от групата на привържениците на „Евромайдана“, а това довежда до ожесточаване на страстите пред „Профсъюзния дом“ в града и до безразборно хвърляне (и от двете страни в конфликта) на „молотовки“ по сградата и до избухване на пожар в нея, в който и загиват въпросните 42-ма души. Историята следователно, ще кажа – уви, с доста по-драматичен изход, – силно напомня на нашенското „подпалване на Партийния дом“, за което имахме сигурни данни, че бе провокация на самите стопани на въпросната партийна централа. Истинската история на „100-те изгорени“ е разказана подробно в статия на „Радио Свобода“, линк към която посочвам тук.
2. Прословутият „геноцид“ над рускоезичното население в Донецка и Луганска област. Тук ще трябва да припомня, че от 2014 г., т.е. от победата на Украинската революция, в тези региони започва да се води същинска война, инициирана от организирани, подпомагани и финансирани направо от Москва сепаратистки сили, на които украинските въоръжени сили резонно отвръщат. В първата година от нея поради това броят на цивилните жертви (и от двете страни) е 2084 човека. След сключеното в Минск споразумение обаче този брой намалява драстично. Ето данните според доклад на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. През 2015 г. броят на цивилните жертви е 954, през 2016 г. те вече са 112, през 2017 г. – 117, през 2018 г. – 55, през 2019 г. – 27, през 2020 г. – 26, през 2021 г. – 25. Както се вижда, нещата в тези области вървяха към пълно умиротворяване именно към навечерието на Путиновата инвазия, която отново ескалира ситуацията.
3. Страховитият „Десен сектор“. Всъщност става дума за няколко организации: специалното подразделение към украинската национална гвардия „Азов“, политическата партия „Национален корпус“ и собствено „Десен сектор“. На последните президентски избори в Украйна през 2019 г., в които е избран настоящият президент Володимир Зеленски, първите две организации заедно (издигнали общ кандидат) получават 1,6% подкрепа. През същата 2019 г. на парламентарните избори тези две организации плюс собствено „Десен сектор“, обединени в партия на име „Свобода“, получават 2,15%, в резултат на което прословутият „Десен сектор“ въобще не е представен в Украинската Рада, а следователно „фашисткият“ национализъм в Украйна има несравнимо по-малко присъствие в политическия ѝ живот, отколкото да речем в собствената ни родина.
Вторият вид „опорки“ не са дори от характера на изброените по-горе „полуфакти“. Те са чисти митологически стилизации, на които моя милост си позволи да противоречи в текста си от миналата седмица.
Такава е стилизацията на западния „либерализъм“ като антропологична „развала“, която превръща целокупния евро-атлантически свят в перверзен „слабак“, който просто няма как да окаже отпор на „мъжествения“ и винаги справедлив в действията си „руски народ-богоносец“. Според тази „опорка“ Западът просто не може реално да противодейства на Путинова Русия и да подпомогне Украйна в защитата ѝ от агресора. Той само „провокира“ Путин и го „принуждава“ да защити „интересите си“ в „полагащото му се“ евразийско пространство. И ето: в противоречие с тази „опорка“ в текста си от миналата седмица аз твърдя, че напротив – Западът в последните десетилетия насърчи кремълския диктатор да си въобрази, че може да разполага с подобно „пространство“ извън държавните граници на Русия. Насърчи го, като „преглътна“ окупирането (още през 90-те години на ХХ в.) на територия от държавата Молдова – т.нар. Приднестровска република, откъсването през 2008 г. на територии от държавата Грузия, и анексирането през 2014 г. на Крим от държавата Украйна.
Това, казвам аз, е вината на Запада, довел московския сатрап до убеждението, че може да си позволява всичко спрямо „либерално-разваления“ евро-атлантически свят. Пак в текста си от миналата седмица аз казвам, че с пълномащабната агресия в Украйна Путин най-сетне сгреши и днес постепенно започва да разбира, че „либералният“ свят има граница на търпимостта си, а утре ще трябва да разбере и пряко противоположното на въпросната митическа „опорка“, т.е. че Западът е по-силният и както тогава, през ХХ в., ще победи фашизмът, този път възродил се в Москва.
Накрая обаче не мога да не се попитам: добре, „тролският“ порой свидетелства само за едно нещо – че „опорките“ на мобилизиращия тази не-субектна маса център са били дръзко ударени, че „изкомандваното“ от този център замълчаване за войната в Украйна е било дръзко нарушено и тези две неща са довели до „хвърлянето“ на „армиите“ му във Фейсбук страницата на електронна медия, която въобще, въобще не е по мярата на тази маса. Какво обаче постига мобилизиращият център с въпросния „тролски“ порой? Та онова, което аз видях бе страшно показателно: безаргументни просташки ругатни, абсолютна граматическа и синтактична безпомощност, безумни правописни грешки и – честно казано – удовлетворяващ ме „бяс“ на путинистите.
Демонстрация значи на нещо много показателно – на това, че онези у нас, които подкрепят Путиновата агресия и нейните разпространявани и от официалните ни медии пропагандни „опорки“, са на изключително, на катастрофално ниско и интелектуално, и езиково, и морално равнище. А това „ръководителите“ им не бива да допускат да става видимо. Защото то опозорява и тях.
Калин Янакиев, "Култура. бг"
