Погребват Михаил Горбачов – бащата на перестройката. Перестройката, която даде простор на мечтите на едни и уплаши до смърт други, които работеха и продължават да работят Изтока и Запада да бъдат постоянно във война. Горбачов е руският президент, който разпусна СССР и всички съветски републики поеха по свой път.
Светът свързва падането на Берлинската стена с германската група Scorpions и култовата им песен „Вятърът на промяната“. Scorpions обаче се оказват в Кремъл при Горбачев и дни, преди обявяването на края на СССР.
„Бяхме в „главния офис“ на Съветския съюз, при главния човек. Имахме чудесен разговор с ерудиран и волеви човек. Той ни каза, че идва време на промени и светът ще заживее по-спокойно и по-задружно. Ние му отвърнахме, че нашите дядовци са идвали в СССР с танкове, но ние идваме с китари“. Това разказва и до днес вокалиста на рок групата Клаус Майне.
***
Защо Владимир Путин отсъства от погребението на първия руски президент? Версиите са много. Една от тях е свързана с неговата безопасност и страхът, който го е обзел след взривяването на дъщерята на любимия му идеолог Александър Дугин.
Друга е свързана с мнението му, че Горбачов е закрил съветската империя, което е голяма грешка. Днес Путин се опитва да върне имперския статут на Русия по някакъв свой, зловещ начин – чрез войни и ядрена заплаха срещу човечеството.
Трета версия припомня, че Михаил Горбачов напоследък остро критикуваше управлението на Путин и бе шокиран от войната срещу Украйна. Той дори призова Путин да подаде оставка и да се оттегли.
***
В своя книга Горбачов разказва за срещите си с Тодор Живков, генерален секретар на БКП. „Главата“, посветена на него той нарекъл: „Интригите на "най-големия приятел"
„До момента, в който ме избраха за генерален секретар, бях ходил повече от веднъж в България. Аз, като повечето граждани на Русия, бях свързан с тази страна от много неща, но може би най-важното беше историческата памет. Особеното ми отношение към българите до голяма степен се разви под влияние на лични приятелски отношения с Димитър Жулев, първи секретар на Пазарджишкия окръжен комитет, а след това български посланик в СССР. Първото ми посещение в България, което се състоя през есента (октомври) 1985 г., непосредствено след заседанието на Полската комунистическа партия, имаше за цел публично да потвърди приемствеността в двустранните отношения. Страните потвърдиха своя ангажимент за братско сътрудничество. Но животът се оказа не толкова прост. "Най-големият ни приятел" (Тодор Живков) се оказа интригант. Тъй като курсът на съветското ръководство към перестройка се въплъщава в гласността, демократизацията на държавния и обществения живот, Тодор Живков се отнасяше предпазливо към него. Повече от тридесет години, като неизменен глава на собствената си държава, той като никой друг копира съветския опит, адаптирайки го според своите разбирания към условията на България. Това гарантира успешното функциониране и укрепване на личната власт на Живков. Но сега трябваше да се изправи пред дилема. Или да продължи обичайната линия на „възпроизвеждане“ на това, което се прави в Съветския съюз, и следователно да подкопае режима на автокрацията. Или да потърси някакъв друг, нетрадиционен начин на действие. И трябва да кажа, че Живков имаше повече власт в известен смисъл дори от Брежнев, особено в последните години от управлението му, когато под ръководството на болния генерален секретар отделни републики и ведомства започнаха да се отделят, сякаш се затваряха от контрол и влияние.
Михаил Горбачов и Тодор Живков
Живков пък, демонстрирайки своята особена близост с Брежнев, лоялност към него, която беше доста солено възнаградена, оставаше по същество пълен господар в собствената си страна. Той имаше монопол върху политиката и идеологията и, разбира се, върху ключови кадрови въпроси. При всичко това генералният секретар на ЦК на БКП дълго време успяваше умело да прикрива абсолютната си власт с декора на просветителството, новаторството и експеримента. Тези цели бяха обслужвани от тактиката за привличане на млади талантливи хора към обсъждането на проблемите и разработването на програми. Но те държаха такива хора, така да се каже, на дълга каишка, само докато не преминават границите на допустимата критика. Когато това се случи, санкциите се стоварваха моментално.
Живков се влюби особено в мислещата част от своето обкръжение, когато след смъртта на Брежнев в Съветския съюз започна да нараства разбирането за необходимостта от промяна. През 1983 г. Александър Лилов е изваден от Политбюро и Секретариата на БКП, а редица други ярки личности, способни на самостоятелно мислене и действие, са изтласкани от ръководството. Щом човек достигне във възгледите си до тавана, чиято височина се определяше от самия Живков или от лично предан нему близък човек, той ставаше нежелан, опозорен и дори надзираван.
Трябва да се разкая: не прозрях веднага многостранната игра, която Живков играеше със собственото си обкръжение и народ, съветското ръководство и други партньори. Винаги идваше сам на разговори с мен, не водеше никого със себе си.
И тогава започна да ми просветва, че той тълкува тези разговори, меко казано, избирателно, в своя полза. Според него се оказа, че по почти всички въпроси той действа в съгласие с Москва, винаги и във всичко има нейната подкрепа. Представете си изненадата ми, когато трябваше да се сблъскам не просто с неискреност, но и с опити да се скрият от нас, най-близките му съюзници, определени стъпки, засягащи общите ни интереси. Освен това, най-общо казано, подобни стъпки и контакти сами по себе си не биха могли да предизвикат никакви възражения у нас. Единственото неприятно беше, че научихме за това не от Живков, а от съвсем други източници. Налагащата се тенденция към своеобразен сепаратизъм понякога приемаше любопитни форми, макар че засягаше доста съществени аспекти на двустранното сътрудничество. Някой от неговото обкръжение убеждавал Живков в целесъобразността на установяването на специални отношения с Токио, за да се превърне България, така да се каже, в балканска микро-Япония. По-специално се предвиждаше да се създаде производство по японски схеми и технологии за микроелектронни продукти. Спомням си колко болезнено реагира Живков, когато в един от нашите разговори го помолих да ни посвети в разработването на концепцията за „микро-Япония“. Въпросът ми не беше празно любопитство, тъй като имаше споразумение с българската страна за тясно сътрудничество в областта на електрониката. В крайна сметка българите все пак започнаха да се обръщат към нас за микроелементна база и упорито да предлагат своите доста нискокачествени продукти.
Българите, както и другите ни партньори от СИВ, видяха, че Съветският съюз изостава от Запада по редица научно-технически параметри. Следователно едностранчивата ориентация към нас обрече, поне отчасти, нашите партньори на известно изоставане. Те се опитаха да компенсират това чрез развиване на научно-технически връзки със Запада, което също е съвсем естествено само по себе си. Въпросът е, че това се правеше тайно от нас и при усложнения следваха призиви за помощ. Дълги години България живееше извън възможностите си. До началото на 1990 г. нейният външен дълг е нараснал до 10 милиарда долара, при население от приблизително 9 милиона. Живков успя да изгради отношенията си с Брежнев така, че да получи голяма парична подкрепа.
В замяна на широко рекламираните планове за "братско сътрудничество" от Съветския съюз имаше значителни регулярни доставки на енергия и суровини, финансови субсидии. Сериозен опит за коригиране на тези изкривявания е направен през юли 1985 г., когато по време на посещението на Живков в Москва се приема Дългосрочната програма за развитие на икономическото и научно-техническото сътрудничество между СССР и Беларуската народна република за периода до 1985 г. до 2000 г. Но изпълнението му беше възпрепятствано от изключително неблагоприятни за нас промени на световния пазар: рязкото понижаване на цените на петрола доведе до факта, че Съветският съюз загуби почти половината от валутните си приходи. Бяхме принудени да намалим доставките на петрол за нашите партньори от СИВ, включително за България. Там, както и в ГДР, беше мъчително. Факт е, че българската страна отново, подобно на ГДР, се занимаваше с реекспорт на част от петрола, получен от нас.
Тогава стана напълно ясно, че възприетият в България икономически модел, както и в някои други страни от СИВ, малко или много може да работи благодарение на "изкуственото дишане", чрез чужди инжекции. Съветската страна вече не можеше да продължи икономическите отношения по тази схема. Поставихме въпроса за преминаване на икономическите връзки на базата на еквивалентен обмен, което означаваше и прекратяване на изплащаните на България годишни субсидии за селскостопанска продукция в размер на 400 милиона рубли. Именно тогава пропастта между уверенията на Живков за продължаване на тясното сътрудничество със Съветския съюз и някои негови практически стъпки във вътрешната и външната политика станаха по-осезаеми. Той се заобиколи с хора, които го снабдиха с нови проекти, вече ориентирани повече на запад, отколкото на изток. Драматични промени усещат съветските граждани, които отиват на почивка в България, на прочутите Златни пясъци. Вниманието на местната администрация и обслужващия персонал се насочи към собствениците на долари и марки. Живков, разбира се, чувства, че трябва да определи позицията си по отношение на перестройката в Съветския съюз. Първите му уверения в подкрепа на новия курс на съветското ръководство бяха достатъчно искрени по два основни въпроса.
Първо, по отношение на политиката на разоръжаване, сътрудничеството със Запада. На второ място, България беше заинтересована от преструктуриране на дейността на СИВ на по-ефективна основа.
Живков разбира необходимостта от дълбоки икономически реформи. През последните години той често се оттегля в селската си вила и с ентусиазъм пише или коригира бележки, разработени в тесен кръг, които след това изпраща на своето Политбюро. И ми изпрати някои. Техният смисъл се свеждаше до факта, че социализмът губи икономическата конкуренция с капитализма, следователно са необходими сериозни промени в самата икономическа основа на социализма. Именно в тези области българският лидер е склонен да приветства съветската перестройка. Тя обаче го плашеше все повече и повече, тъй като стана ясно, че това не е поредната изцепка по темите за демокрация и свобода, че сме сериозни и ще стигнем докъдето трябва. Решенията на януарския пленум на ЦК на КПСС през 1987 г. прозвучаха като камбана за Живков. Те са обсъждани три пъти в Политбюро на ЦК на БКП.
Първоначално реакцията всъщност беше отрицателна. Те излязоха с формула, че, казват, България вече имала своя перестройка, която започнала още през април 1956 г., тоест две години след като Живков станал първи секретар на ЦК на БКП. Но подобна позиция не среща разбиране в българското общество, където от дълго време, особено сред интелигенцията, расте недоволството от самовластието на генералния секретар и привилегированото положение на приближените му лица. Живков, разбира се, знаеше това и постоянно предприемаше какви ли не разсейващи маневри, периодично реорганизираше административния апарат, премахваше министерства, създаваше нови организации, разместваше кадри, приближаваше едни към себе си, други отблъскваше. В това го надминаваше само Николае Чаушеску, а между другото Живков общува с него по-често, отколкото с други чужди лидери. И в някои отношения Живков надмина дори румънския си съсед.
Със започването на т. нар. „възродителен процес” в България започнаха да постъпват сигнали от български граждани от турска националност, които протестираха срещу отнемането на турските им имена и фамилии, насилственото присвояване на български. В същото време българските власти се обърнаха към нас с молби да подкрепим техните "възродителни" действия в ООН и пред турските власти. От българска страна тези действия се обясняват тогава с опасността от перспективата за разделяне на България според кипърския прецедент. За нас всяко нарушаване на човешките права беше неприемливо и не искахме да се месим във вътрешните работи на България. В същото време беше невъзможно просто да се оттеглим, да се преструваме, че всичко това не ни интересува. Затова донесохме до ръководството на НРБ и лично до Живков мнението си, че позицията му по отношение на тюркоезичното малцинство е най-малкото несправедлива. След като получи нашето съобщение, Живков даде да се разбере, че проблемът ще бъде поставен в общоприетите цивилизовани рамки, но на практика малко се е променило. Потокът от емигранти от България се устремява към Турция. В много отношения изкуствено разпалените националистически страсти не можаха да потушат подема на общодемократичните настроения. Започнахме да получаваме все повече обръщения от представители на българската интелигенция, в които протестираха срещу потискането на инакомислието, свободата на словото, ограничаването на научната и обществена дейност. В страната започват да възникват неформални демократични сдружения - екологични групи, клуб в защита на гласността и перестройката, един от основателите на който е философът дисидент Желю Желев. При тези условия Живков вече не можеше да се преструва, че перестройката е отминал етап за България, разбираше, че на тези позиции няма да може да държи инициативата в свои ръце. И нямаше да подава оставка, въпреки че понякога в разговори с мен самият той засягаше тази тема. В съответствие с общата ни нагласа избегнах конкретното му обсъждане.
По едно време Живков сякаш избра Чудомир Александров. Всъщност Живков нямаше да отстъпва властта на никого, напротив, реши да заобиколи всички и да се яви пред партията и народа като инициатор на най-радикалните нововъведения. Неочаквано за мнозина той внася в Политбюро на ЦК на БКП записка за радикална реорганизация на цялата политическа система. Предложено е цялостно прекрояване на административно-териториалното деление на страната. А това предполагаше тотално разклащане на всички държавни, икономически и партийни структури от горе до долу. Този проект беше основан на идеята за "самоуправляващ се социализъм", но беше подготвен набързо, тайно и силно намирисваше на авторитаризъм. Започвайки да разтърсва цялата страна, Живков, изглежда, се е надявал, първо, да укрепи вътрешнополитическата си позиция, като се отърве от най-критичните хора в партийния и държавния апарат, и второ, както казаха информирани хора, да заобиколи Горбачов "отляво" и да утвърди своя авторитет като водещ реформатор на социализма“.
Това така и не се случва и на 10 ноември 1989 т. Тодор Живков е отстранен.
Фрог нюз
