Девизът на България, изписан със златни букви на фасадата на Народното събрание, е „Съединението прави силата“. Смисълът на този девиз далеч надхвърля историческия акт на Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
Избрали сме този израз за девиз, водени от вътрешното усещане, че десетилетия напред разединението ще бъде наша национална съдба, наша участ, наша трагедия, а съединението ще си остане наш блян и стремеж. Ще бъдат разединени не само нашите земи, вътрешното разединение също ще стане наша съдба. Година след година ще се прекланяме пред Съединението, но не ще намираме сили да превъзмогнем разединяващите вражди. Ще стои още десетилетия девизът като призив, който не умеем да осъществим на дело. Затова освен като блян и призив, националният ни девиз звучи и като завет – ще бъдем силни тогава, когато сме съединени, а ще бъдем съединени по граници, когато постигнем съединение като народ.
Прославяме Съединението като велико дело не само защото се съединяват в едно две части на един разделен народ, но и защото е изцяло наше дело, извършено не само без външна помощ, но и въпреки всички пречки от външни сили. Осъществява се седем години след Освобождението, след което България е останала разделена на няколко части. През тези години възрожденският порив за свобода на българите от неосвободените краища не угасва. Продължават да се шият знамена, на които със златни букви се извезва „Свобода или смърт“. Съединението, извършено под тези знамена, е прието с велико въодушевление от народа от двете страни на Балкана. В Манифеста, с който провъзгласява „съединението на двете български области в една държава“, Александър І се титулува „Княз на Северна и Южна България“.
Отвън е посрещнато с изненада и неодобрение. Най-враждебна е реакцията на Сърбия, която два месеца след като е прокламирано, подтикната от Русия и подкрепена от Австро-Унгария, хвърля войската си срещу съединена България. Крал Милан извършва вероломното нападение, след като княз Александър му е изпратил лично писмо, в което го нарича „скъп и обичан приятел“ и го призовава „да покажем на Европа, че сме братя“. Преди нападението Русия изтегля своите инструктори от българска армия, но тя се бие лъвски и постига съкрушителна победа.
В декларацията, с която Австро-Унгария ни принуждава да спрем настъплението и да прекратим военните действия, се казва, че „българският народ показа чрез своята храброст, че е народ, достоен за своята свобода“. Съединението е признато, но остава недовършено, защото много българи в Македония и Тракия остават извън границите на свободна България. Във войната се включва и доброволчески „Македонски батальон“, с което македонските българи изразяват волята си, че и те копнеят за съединение с Отечеството. Но позицията на великите сили е друга. Една седмица след Съединението австро-унгарският външен министър Калноки в шифрована телеграма до Петербург заявява, че „ние считаме в момента за най-важно да се предотврати разпространението на движението и върху Македония“. Този призив не е случаен, защото след успешното съединение на Северна и Южна България, погледите на съединистките дейци са насочени към Македония.
Главният съединистки идеолог и вдъхновител е Захарий Стоянов. Заслуга на неговата бурна и будна личност е идеалът да се превърне в реалност. Огненият му характер и пламенното родолюбие го превръщат от неграмотен овчар в национален герой. Образовал се е като е чел „Камък падна от небето“, но в същото време и „Кратки начала на нравствената философия“. Най-достойно го представя проф. Александър Балабанов, като го съизмерва с мащаба на Тукидид: „И да не си позволяват някои мъдрословци да се подсмиват на това съпоставяне, да си правят евтини шеги: това казвам аз, който познавам Тукидида и цялата негова работа, както и средствата му, познавам го лично, а те само са чували за него през плета“. Тази оценка си е заслужил както с пламенния си характер, така и с пламенното си перо. Независимостта на България поставя над всичко. Както активно участва в Съединението, със същия плам го брани от опитите да бъде осуетено: „Ние сме готови на всякакви споразумения с Русия, но нека тия споразумения почиват на свободна почва, нека те са человечески. Ние искаме да имаме своя история, своя Сливница, наш 6 септемврий“.
Колкото по-голям е ентусиазмът в страната, толкова по-силен става натискът отвън. С много дипломатически маневри Русия успява да принуди княз Александър да абдикира. Главната му вина е, че подкрепя Съединението. След като и нападението на Сърбия не довежда до успех, всички усилия се насочват към това, да не се допусне съединение и с Македония. На всички са били известни жаждата и готовността на българите от двете страни на Осогово за съединение в една свободна държава. Но успешното Съединение на Княжеството с Източна Румелия е мобилизирало усилията ново съединение да не бъде допуснато. От този момент именно се засилва антибългарска пропаганда в Македония. Сръбската и гръцката пропаганда се извършва чрез стотици агенти. Натискът и провокациите се разрастват. Навлизат гръцки и сръбски въоръжени чети. Македонските българи се организират в стотици чети за да им се противопоставят. Сблъсъците там стават все по-жестоки и кръвопролитни. Борбата продължава десетилетия.
В онзи момент дейците на Съединението преценяват, че моментът не е благоприятен да се гледа към Македония и отлагат борбата. Те не се водят от принципа „всичко или нищо“, който се оказва фатален няколко десетилетия по-късно след Балканската война. Надявали са се, че българският дух ще устои на чуждата пропаганда. Така започва злополучното развитие на историята в Македония, което довежда до несъединението с Македония. През десетилетията част от историята е забравена, друга част е изопачена, голяма част е насилствено променена. Още през 1915 г. великият везир на Османската империя Хюсеин Хилми паша казва: „Никога не допущах, че Македония може да стане някога сръбска, че гърците ще завладеят Солун, но съдбата, знаете, често допуща и най-странните неща“.
Съдбата е допуснала такова развитие. Най-романтичната част от българската история остава несъединена с Българската държава. Нашата историческа вина за това не е малка. Днес в Европа реалностите са различни и те не само ни позволяват, а ни подтикват, макар и в две държави, да живеем в братска прегръдка. Химнът на Европейския съюз ни призовава: „Във прегръдка, милиони, край сложете на вражди!“
Теодора Димова, Портал „Култура“
