Започнахме да живеем в бъдещето или миналото, но не ДНЕС, казва за Frognews.bg световната шампионка по бодипейнтинг.
Белла Волен (Bella Volen)завършва Националната гимназия по изящни изкуства „Илия Петров“ в София, учи графика в Софийската академия, но после заминава за Виена. Там се занимава се с живопис, видео и с боди пейнтинг, член е на Световната Асоциация и една от най-добре класираните bodypaint творци в света. През 2005 печели 3 награди за творчеството си в Австрия. През юли 2006 става световен шампион по боди пейнтинг в Зеебоден, Австрия. През 2008 година издава Body Painting Transformations by Bella Volen, а първата и работа в тази книга - Магазин за носталгия ‒ е вдъхновена от стихотворение на баща й, Волен Николаев със същото име. Волен Николаев е български поет, написал много от хитовете на „Щурците“ („Хамлет“, „20 Век“, „Конникът“, „Вкусът на времето“, „Стълбата“).
интервю на Ана Кочева
‒ Бела, като че ли ти си по‒известна в Австрия, отколкото в родната си страна. Би ли се представила съвсем накратко за читателите на Frognews.bg!
‒Да това е така. Казвам се Белла Волен, трето поколение художник, израснала съм сред различни форми на изкуство и това стана водеща роля в личния ми път. Завърших художествената гимназия по изящни изкуства в София, следвах графика в Софийската академия, но през 2003 година прекъснах, за да замина във Виена, където учих и завърших като магистър живопис. През 2005 година започнах да се занимавам с бодипейнтинг. В началото това беше за мен просто експеримент, но се превърна в голяма любов и една година по-късно бях вече както Световен, така и швейцарски шампион по бодипейнтинг.
До сега съм спечелила 13 интернационални награди за творчеството си. От няколко години преподавам в Академията на Световното Първенство по бодипейнтинг и на много други фестивали, Преподавам още теория на цветовете, композиция, живописни техники и съм първият преподавател по история на body painting. Бях два пъти член на журито на Световното първенство в Австрия и в Южна Корея, а и на няколко други фестивала. През 2008 година издадох собствена книга, наречена "Body Painting Transformations by Bella Volen". Занимавам се също с живопис на платно, фотография, стенопис, графика, инсталация, видео. За мен всички тези форми са само различни изразни средства на едно и също послание. Не смятам, че един творец трябва да бъде ограничаван в изразните си средства, това би било като принуда над готвач да готви
само солено или кисело, топли или студени ястия.
‒ Ако дешифрираме буквално изкуството боди пейнтинг като рисуване върху тяло, не те ли ограничава в някаква степен тялото, което играе ролята на платно?
‒ Едно платно също те ограничава, то е плоско и обикновенно в правилна квадратна или продълговата форма. Тялото е
тридимензионално, то ограничава по друг начин. Бодипейнтингът е скулптурна живопис. Той е като хамелеон, може да се напасне във всяка сфера на израз, ситуация, цел, реклама, видео, картина, архитектура, природа. Това е най-перфектната форма на трансформация, на метаморфоза, но не в пеперуда, а във всичко, което можем и не можем да си представим.
‒ Какви са най‒любимите ти сюжети върху тялото?
‒ Експериментирам с различни изображения, понякога тялото е като платно, изрисувано с различни елементи, понякога то се превръща в ново цялостно създание, понякога се стопява в околната среда. Не смея да рисувам често това, което най-много обичам, защото има опасност да стане сладникаво. Най-голямо удоволствие ми доставя да рисувам флора и фауна, но и
да играя със скрити символи. Понякога те си остават неоткрити, но все пак знам, че са там и създаването им ми доставя голяма наслада.
‒ Как избираш моделите си?
‒ Решаваща роля имат излъчването и телосложението. Чрез боята може тотално да трансформираш едно лице или тяло, но това, което винаги остава, е излъчването. То не може да бъде променено. Харесват ми модели с малко или много андрогенни тела. Когато рисуваш върху голи фигури, опасността това да въздейства еротично е голяма, но когато тялото е по-андрогенно, а цветовете силно покривни, то не въздейства като гол човек, а като непознато същество. Не на последно място моделите трябва да са много търпеливи и да не приказват повече от необходимото по време на работа. Един сложен, хубав бодипейнтинг трае 6 часа.
‒ Не е ли много краткотрайно това изкуство? Все пак един модел не може да остане нарисуван с часове, какво остава за по‒дълго време?
‒ Преходността на бодипейнтинг е това, което го прави толкова прекрасно изкуство, то е момент, който можеш да уловиш и да му се насладиш, като на лъч светлина, процепил сиво небе, като на чаша вкусен чай от прясна мента, като на целувка. Нещата никога не са едни и същи, но когато си спомняме за тези моменти или ги видим на снимка това топло усещане се връща. За по дълго време остават снимките и спомените.
‒ Знаят ли в чужбина, че си българка? Каква е реакцията на този факт?
‒ Да знаят. В началото всички са объркани, защото нито името ми, нито произношението ми на английски или немски подсказват от коя част на света идвам. Реакцията е положителна, на много хора това им се струва екзотично. Тази година
преподавах в Лас Вегас и за първи път се сблъсках със ситуация, в която не знаеха нищо за България, дори в коя част на
земното кълбо се намира. Хареса ми, защото нямаха предубеждения. А най-учудена бях миналата година в Шанхай. По-голямата част от населението там не говори английски, но въпреки това един много възрастен 90‒годишен беззъб дядо ме спря на улицата и ме попита на английски откъде идвам. Когато казах България, той се усмихна и започна да ми говори за нашата история, за София, за трудностите, които самият той е имал като свободомислещ китаец, говорещ няколко езика, поради което са отнели жена му и са го пратили да лежи в затвора. Но, сега обратно към конкретния въпрос: по-сложна е
комбинацията да бъдеш млада, женствена източноевропейка, занимаваща се с живопис и оше повече бодипейнтинг.
‒ Имала ли си някакви проблеми заради националността си?
‒ Проблеми не бих казала, но нямах и никакви предимства. При подписване на договор за наем или нещо подобно хората проявяват повече съмнителност. Прекрасно е, че отпаднаха визите, защото това беше голям ужас. По този повод мога да дам драстичен пример. През 2005 г. подаването на документи за удължаване на виза във Виена беше в полицията и трябваше да се чака призори, преди да отворят вратите. След два часа чакане, вратите се отвориха и всички се втурнаха да тичат. В съответната стая имаше автомат за номерчета. Хората ме блъскаха, пляскаха през пръстите, за да успеят да си вземат номер преди мен. Сред тази маймунска обстановка не успях да взема номер, отидох ядосана до един от полицаите и му казах, че не се намираме в Африка и такава ситуация е много унизителна. Бяха няколко мъже, погледнаха ме, изсмяха се, а единият каза: "Следващият път да тичаш по‒бързо". Освен това съм попадала в много глупави ситуации, в които съм чувала изказвания от рода:" Ти не може да си българка, твърде си бяла".
‒ Показвала ли си своята работа у нас?
‒ Да, за последен път през 2006 година заедно с баба ми - Мария Ножарова и майка ми - Марина Иванова имахме изложба на Шипка 6, представих се с картини и body painting performance.
‒ Коя е най‒любимата ти инсталация и защо?
‒ Нямам една най-любима. Винаги съм поставена пред голяма дилема, когато трябва да изпращам по няколко мои
работи, защото имам около 15-20 любими и не знам коя повече ми харесва. Те са много различни. Има художници, които все рисуват едно и също, някои са дори като серийно производство или фабриканти, а на мен това ми е твърде скучно. Може би това би било добре от комерсиална гледна точка, но нали всеки от нас не е вечно на земята и основната ми цел е да
се наслаждавам на това, което правя. Стане ли едно произведение просто повторение, то губи силата си.
‒ Какъв е за теб „вкусът на времето” днес?
‒ Интересно. Разчувства ме с този въпрос, защото "Вкусът на времето" е песен, написана от баща ми Волен Николаев.
Вкусът на времето не е като този от времето на тази песен, на моето детство, 80-те години. Вкусът на времето днес е малко като евтино вино, първоначално вкусно, но после е с тежък вторичен тръпчив вкус, които често остава. Мисля че се
намираме в подобна ситуация като през 20-те години на миналия век. Време на промени, време в което не просто някои, а всеки започва да осъзнава, че системата, цялото общество, структурите, които са градени с векове, релиигите, изобщо всичко не функционира така както би трябвало. Времена, в които забързани, изнервени, често живеем в бъдещето или миналото, но не ДНЕС. Много хора трудно откриват истинското си призвание, което да ги прави шастливи, а малцината достигнали до там, борещи се за мечтите и таланта си, често са изправени пред трудности. Вкусът е тръпчив, но аз обичам тръпчивото, а великите идеи и открития в едно общество се раждат в моменти на криза. Зад облаците небето е синьо, а мъглата не е вечна. Чуствам се дете на света, за мен няма граници и се надявам все повече хора да успяват да
се освобождават от оковите, които сами си създаваме.
