Под дулата на автомати и вдигнати застрашително брадви от намръщени мъже гласуват избирателите в 38-о СОУ в столичния кв. „Младост-2“. Огромен стенопис с партизани посреща и изпраща решилите да участват във вота, а стотици деца всеки ден се ”любуват” на войнствената сцена.
Понечвам да снимам това творение на социалистическия реализъм, но пред мен изниква представител на училището и категорично ми забранява. „Все едно да дойдете в дома ми и да снимате“, - казва строго жената. Опитвам да обясня, че това не е дома й, а място, а обществено достъпно учебно място.
Тогава ме връхлита следващ аргумент: „Това е част от историята, децата учат за част. Не трябва да се изтрива историята“.
Опитвам контрааргумент, че е най-малкото странно, от 1341 години българска история, да „възпитава“ точно епизод, продължил 3 години и половина. Освен това, защо да виждат постоянно насочени оръжия? – питам, но отговор не получавам. Вместо това, преподавателката (предполагам, че е такава) ме съкрушава със следното: Познавам ви, г-н Стефанов, и вашите деца са учили в нашето училище.
Вярно е. Млъквам. Не е мястото и времето за спорове.
По-добре от всички пушки и автомати...
Но този разговор не е проведен в обществото ни. В часовете по история трябва да се изучава историята ни такава, каквато се е случила. Но дали в Германия учениците всеки ден минават пред пана с Хитлер и Гьобелс? Защото със сигурност по тяхно време ликовете им са „красяли“ не само училища, но и десетки институции.
В Италия дали портрети на Дучето висят в училищните и университетските коридори?
Моите почитания към всички преподаватели в 38-о СОУ и уважение към труда им! Но съм убеден, че ако бяха се обърнали към родителите, отдавна на мястото на партизанския сюжет щеше да се появи друг, с играещи или спортуващи деца, или с подходящи сцени от наистина богатата ни история.
Някъде е така...
Това не е заяждане на дребно. Супер важно е да си даваме сметка в каква среда израстват малките и по-големите българчета.
До нас се води кървава война. Агресор, въоръжен до зъби убива не само противникови военни, но и деца, възрастни, майки, болни – разрушават се цели градове и региони. Струва ми се нелепо в такава ситуация, от десетилетия въоръжени и страховити мъже, да посрещат и изпращат всеки ден децата ни.
...и така...
И въобще: Попитайте децата какво искат да виждат. Ще получите хиляда цветни мнения и предложения, но нито едно за въоръжени партизани… Гаранция.
И не е въпрос на пари. На друго е.
Огнян Стефанов
