Българи масово са завръщали в България, бягайки от западни държави заради ширещото се там ”джендърство” - такъв разговор се води в педагогически семинар в един от големите български ВУЗ-ове, разказва пряк свидетел. А българин, живеещ повече от 20 години в Германия, се оплаква по друг повод, че местната детска градина била превзета от силите на ЛГБТ и в управата влязъл същински педофил.
Тези две истории, чиито източници запазвам умишлено анонимни, звучат съвсем автентично. Нямаше да го повярвам, ако наскоро не бях разговарял с българин, също живеещ от десетилетия в Германия, който в момента работи в авторитетно културно средище. Той пък щял да се прибира в България, защото германските власти му спрели руските тв-канали.
"Само от тях научавам истината. И сега не знам какво става в Украйна", възмутено добави той.
Разбира се, всеки българин има право да избира дали да остане на Запад или да се прибере в своята страна. Като граждани на държава от ЕС българите са максимално улеснени в това отношение, благодарение на свободното придвижване и усядане в границите на общността. Но под мрънкането срещу либералния Запад и клетвите "Прибирам се в България!" (които обикновено си остават само на думи) подмолно тече един друг, доста нелицеприятен разказ.
Смехотворни измишльотини
Това е разказът за хилядите българи, пристигнали в Германия или другаде в ЕС, за да спечелят пари - и останали разочаровани от действителността. Да, тяхното разочарование е съвсем реално, тук спор няма, само че те непрекъснато го прикриват зад паравани.
Защото изговарянето на истината е болезнено. Така нареченото "джендърство" (каквото и да означава тази руска пропагандна формулировка) по мои впечатления изобщо не наднича в кухните, в спалните и в детските стаи на което и да било "традиционно семейство" от България, заселило се в Германия.
Да, в обществото се води интензивна, но спокойна дискусия за сексуалните и за други идентичности, за транссексуалността, за правата на малцинствата т.н. Но властите нито крадат деца, нито налагат насилствени операции за смяна на пола, нито пък поверяват детските градини в ръцете на педофили. Всичко това са смехотворни измишльотини.
Колкото до достъпа до руските пропагандни медии, същите тези власти просто изпълняват закона и не допускат разпространяването на зашеметяващи, човеконенавистни лъжи. Показателно е, впрочем, че аргументационният арсенал на хората (в случая българите), които уж искат да се махнат от Германия или ЕС, до последната сричка е произведен във военните заводи на вече споменатата руска пропаганда - само за да се оправдае безсмислената и кръвопролитна война, която Путин води в Украйна.
Да не говорим, че според статистиката и според сериозните ми лични впечатления, българите в Германия и в Европа изобщо не са хукнали презглава обратно към родината си. А почти 10 процента от гласувалите българи в чужбина са пуснали бюлетина за "Възраждане".
Истинските причини се замитат под килима
Защо обаче споменатите разочаровани български хора прикриват истинската причина за огорчението си зад тези прозрачни пропагандни паравани? Отговорът е прост и тъжен: защото не са успели да се интегрират, не са научили езика, не са си създали среда и обикновено живеят в тъжен диаспорен балон.
Мнозина от тях са очаквали златен дъжд, други са заминали само заради социалните придобивки, трети изобщо не се ориентират в чуждата и сложна страна и не успяват да си намерят достатъчно престижна и добре платена работа. На четвърти пък им пречат редът и дисциплината, липсват им "Васко Жабата" и "Бяла роза", липсват им още словесната разгащеност и приблизителността, с които се свикнали у дома.
Всъщност всичко това е разбираемо и дори приемливо, казано на новобългарски: "няма лошо" и "всеки сам си преценя". Лошото е единствено, че личните несъвместимости и поражения се замитат надълбоко под килима на ценностния сблъсък между две цивилизации.
И като стана дума за ценностите на Запада и на така нареченото "евразийско пространство": на споменатия в началото семинар за педагози един бъдещ учител се оплакал, че вече не позволяват да се бият децата. Само малко да се бият де, с педагогическа цел.
Александър Андреев, Дойче веле
