Неделя вечер. Залата се пука по шевовете, а около мен жужи от превъзбудени хора. Влизам с малки и премерени стъпки в залата, за да не настъпя някого пред себе си. Стигам до мястото си на трети ред, настанявам се в червената мека прегръдка на седалката в киносалона и отправям поглед напред. “Моралът е доброто”, гласи заглавието на големия екран, а право в очите благо ме гледа покойния Кристиан Таков.
Почти 2 часа. Толкова продължи филма. Толкова дълго бе заседнала буцата в гърлото ми. И много по-дълго от ума ми не излезе въпросът - как може да има такива хора?
Кристиан Таков щеше да отбележи 57-години преди няколко дни, ако не бе загубил битката с рака през 2017 г. Заглавието на филма “Моралът е доброто” не е случайно. Таков умело си борави с тези думи, а за неговия живот разказват близките му - майка му, дъщеря му, приятели, преподаватели, студенти.
Не е ли в това смисълът, питах се в притихналия киносалон? Зад мен свенливо подсмърчаха хора, а аз бях вглъбена в размисли за живота и неговата есенция. Не е ли в това смисълът? Да сме преди всичко хора, да се водим от тия морални устои и да се борим заедно за една по-смислена държава, за едно по-смислено съществуване? Как може да има хора като Кристиан Таков? И защо няма повече като него?
Истината е, че не може. Таков е от ония специални преходни създания, които идват с мисия, дават много от себе си и ни оставят да осмислим уроците и посланията им. Истината е, че ако имаше много такива хора, те може би щяха да се самопогълнат и да изгубят себе си в своята гласовитост. Така никога нямаше да чуем посланията им.
Истината е, че днес ние се интересуваме много повече от собственото си благо. Егото е изведено на пиедестал до степен, в която търсим кабаят от всичко, което би могло да се докосне до нас. Иначе не виждаме смисъл в него. Грешим в безграничния си егоизъм.
Таков не си отиде отдавна. Нямаме оправдание, ако забравим най-простичкото - моралът е доброто. Тогава всичко останало си идва на мястото.
Джесика Вълчева
