Наскоро дадох интервю за телевизия в Киев и ме попитаха това, което се пита постоянно, а и аз самият си задавам този въпрос: „Колко време ще отнеме на украинците, за да започнат отново да четат руски книги, да гледат руско кино, да слушаш руска музика? Обикновено в отговор се припомнят Бах и Гьоте. Казват: вижте какви ужаси сътвориха германците по време на войната, но ние четем Гьоте, слушаме Бах, а някои не пренебрегват дори Ницше и Вагнер.
Просто трябва да мине време. Десет години, двайсет... За да се излекува раната. Или казват: не, тази рана никога няма да заздравее.
Мисля, че няма да мине и месец. И няма нужда да чакаме до края на войната. Ако в момента бъде написан нов „Фауст“ на руски, той веднага ще бъде прочетен от украинците и целия свят. Никаква русофобия няма да попречи. Още повече, ако в Мосфилм успеят за снимат нов „Кръстникът“.
Войната може би продължава и заради това, че руската култура сега не е в състояние да създаде велики произведения, интересни за целия свят. Тя не е в това състояние, но и в настроение. Русия е не само в икономическа и политическа криза, тя е в дълбока морална и етична криза. За тридесет постсъветски години страната успя да не създаде реално никакви значими ценности. Тя няма какво да предложи на света, освен иранските дронове.
Ужасът на 24 февруари е не само във факта, че те (властниците в Кремъл) започнаха да убиват в индустриален мащаб. Всички тези трийсетина години се оказа, че са минали напразно. За моето поколение това е целият съзнателен живот. Живот без подарък, живот захвърлен в кофата за боклук.
Често казваме, че Русия живее с главата надолу. Най-важна за нея е победата от 1945 г. И като цяло съветското минало, от което съветските идеали бяха изкормени, останаха само символи и имперска грубост. Просто поради липсата на нормално настояще. Русия не живее за днес, а за миналото, изкривено от светлината на отдавна угаснала звезда. И не може да прави планове за бъдещето. Това се отразява катастрофално на икономиката, политиката и общественото съзнание. Но също и на културата!
Помня добре как се разви нашата култура след 1991 г. Първите десет години бяха прекарани в болезнено разбиране на съветското минало, което в крайна сметка така и не се разбра. И патриоти, и либерали бяха здраво смазани от миналото. И тогава започна времето на постмодернизма, пробване на чужди маски. Сребърният век, шейсетте години, Че Гевара... Всичко това се изпробва. И някак си постепенно се стигна до маските на фашисткия философ Илин и антисемита и брежневския клеветник Александър Чаковски, авторът на романа „Блокада“, върху който е заснет най-скучният, досаден филм. Напълно мъртъв. Наскоро видях неговия монументален тритомник в Хайфа, Израел. За Бога, изглежда по-солиден от Достоевски и Толстой, взети заедно. Маски на Сталин, маски на Берия, маски на сталинския наемен убиец Павел Судоплатов - ако четете патриотични телеграм канали, неминуемо ще се натъкнете на това фамилно име. Говори се за Судоплатов с максимален респект и уважение. За него вече са написани десетки книги и са заснети няколко филма. Той е първокласен убиец! Днешните убийци са второкласни убийци. Убиват сякаш не от свое име, а от името на своите предшественици, криейки се зад фалшиво име. Нищо свое - никакви убеждения, нито дори омраза. Просто убиваш.
Русия от последните години е зейнала празнота, покрита с чуждо облекло, което не й подхожда. Културата е изградена по същия начин - като играта на тъпаци в ролята на герои. И нека бъда като Пинк Флойд, аз ще бъда Роджър Уотърс. Но Вася е модерен Набоков! И Петя като цяло е Гумильов! И така нататък. Но това е образована публика, а за необразованите бяха достатъчни ужасно остарялите филми за Великата отечествена война и още по-ужасни постсъветски сериали, напълно фалшиви. От тях се вадят модели за подражание. Масовият отказ да бъдем себе си е това, което ни се случи.
Но имаше и една точно противоположна линия в нашата култура, която много обичам, от която бях очарован дълги години, но сега трябва да призная, че и тя е в задънена улица. Тя също ни доведе до улицата на войната. Извинение за личния живот, отклонение от макро ниво към микро ниво, което мнозина са направили с удоволствие. Убедени сме, че големите идеи раждат голяма кръв. Това означава, че нямате нужда от по-големи идеи от това да правите секс и да си купите апартамент в Москва, за да правите секс в него. Нека бъдем малки, незначителни, да си затваряме очите за злото на света и тогава нищо страшно няма да ни се случи.
Животът се е превърнал в блато, а в блатата, както казва Конан Дойл, дреме най-голямото зло. Спомням си разказа "Един ден без номер" на известния (и добър според мен) писател Роман Сенчин. Той майсторски описва обичайния ден на провинциален човек; стана, изпикава се, казва няколко безсмислени думи, пие бира, пикае пак и така денят приключва. Четеш това и си мислиш: Е, как да няма война? Мъртви хора - умряха преди да бъдат убити във войната. Тези хора вече не са необходими за нищо друго освен за война и самоунищожение. Което в крайна сметка се случи с тях.
Апологията за незначителността беше видима на всички нива: от телевизионни предавания като „Хайде да се оженим“ до сериали и книги с меки корици, публикувани в милиони копия. Тези продукти извикаха на целия свят: „Да, ние сме лайна, ние сме нищожества и сме много доволни от това!“ Разбирам, че това звучи жестоко и неморално, но когато сега трепваме при думата „месо“ във военните доклади и анализи, време е да се замислим: не бяхме ли месо повечето от нас още преди началото на военните действия? Хора, които живеят без смисъл и цел, страхуват се да поемат отговорност, които не познават нито голяма любов, нито големи идеи... Само пари, мечти назаем от реклами, мизерни апартаменти и работа без почивка. Няма нужда да живееш, не е жалко „нито ти, нито аз, нито той“, както пееше Шнур, безскрупулен човек, който разбираше всичко за нашето време. Сякаш сме отгледани, за да бъдем убити. И популярната култура има пръст в това.
Можеше ли да няма война? Светът като цяло не е създал хуманитарни ценности през последните тридесет години, които да са сравними с това, което обикновено се нарича класика. Една дълга поредица от произведения, които се приписват на канона в музиката, в литературата, във визуалните изкуства, с изключително редки изключения, прекъсва някъде между 1989 и 1995 г. Детството на днешните войници премина без велики произведения, съзвучни с нашето време, без образци на хуманизъм в мащаба на цялото човечество. Това не означава, разбира се, че всичко е лошо, че изобщо не е имало нищо добро. Имаше, и то немалко, но езикът не се обръща да сравни Мураками и Бегбедер с Камю и Бьол. Били Айлиш с Бийтълс, Марина Абрамович с Марк Шагал. По стойност на изявлението, по степента на влияние върху хората.
Ето защо войната, която започна на 24 февруари, е световна война.
Ян Шенкман,
руски поет, журналист, литературен и музикален критик
(Текстът е публикуван в "Новая газета. Европа")
