Ние, българите, сме големи мрънкала, само се оплакваме, а нищо не правим, казва в интервю за Frognews.bg певицата.
Горещо е лятото на известната поп‒изпълнителка Тони Димитрова. Ден след „Бургас и морето” тя е в Поморие, където открива Седмицата на морето. Дошла е, защото, както сама признава, Поморие й „е толкова скъпо, колкото скъп й е и Бургас”, тук се чувства като вкъщи. Избираме да си говорим чрез емблематичните й албуми и най‒популярни песни на брега на любимото й море, буквално минути, преди тя, заедно с публиката, която я очаква, да запее емблематичния за всяко лято култов шлагер „Ах, морето”.
интервю на Ана Кочева
‒ Как си, Тони?
‒ Добре съм, лятно ми е, песенно ми е, не се оплаквам.
‒ Веднага след „Бургас и морето” отново си на педали...
‒ Още го мисля, защото ми е съвсем прясно; снощи (събота, 31 юли ‒ б. р.) беше, а за мен се превърна в много хубава емоция. Но за мен „Бургас и морето” винаги е празник. Така го и приемам откакто съм част от фестивала ‒ т.е. от 1996 г. и съм от тия хора, които никога не биха си позволили да го оплюят, както правят мнозина. Има такива, които идват, уж много им харесало, пък после пак от тях чуваме други неща ‒ масовка било, вечеринка, с мухлясали песни... Аз обаче наистина си го приемам като празник и съм от онези, които винаги ще го подкрепят. Освен това на мен винаги ми е било най‒трудно да пея в Бургас, където съм си вкъщи и точно затова всички ме гледат под лупа.
‒ А кой е по‒добрият вариант ‒ тазгодишният или конкурсният?
‒ Тази година си беше ретроспективен и се получи много хубаво, защото се напомниха на публиката песни от 1973‒75‒76 година, които доста сме позабравили и беше много готино да сме на една сцена с Мустафа Чаушев, напр., който точно през въпросните години е пял, или с Галя Ичеренска, с Панайот Панайотов, но и с младите попълнения, като Марияна Попова, която пя песен на Катя Филипова, а и с Гого, който макар и на количка излезе пред публиката... Просто имаше прекрасни мигове. Догодина обаче фестивалът пак ще е конкурсен.
‒ Имаш ли основания днес пак да кажеш „живеем юнашки живот сиромашки”?
‒ Все се надявам да го живеем юнашки, обаче ние, българите, сме големи мрънкала. Само мрънкаме, само се оплакваме, а нищо не правим. Пък животът ни вече не е толкова сиромашки, като гледам лъскавите коли и кооперациите, и хотелите. Не знам къде е истината всъщност. Майките и бащите ни категорично живеят сиромашки и би било още по‒зле, ако не сме ние, да им помагаме. Много хора живеят сиромашки, но и много хора живеят дебелашки.
‒ А продължава ли да е валидно, че един си пие, а друг му плаща?
‒ Да! Това си остана неунищожима българска черта, от лошите! Аз обаче съм от онези, които си пият, но винаги си плащат...
‒ Довърши строфата „..за кой ли път...”! За кой ли път... какво?
‒ За кой ли път ще се срещна с публиката и за кой ли път се вълнувам! И снощи бях най‒разтрепераната зад кулисите, не знам кой го усети, но си мисля, че артистите го видяха. Слава богу, публиката въобще не го разбра. За кой ли път и днес ще се развълнувам, ще ми припари тук под лъжичката. (Винаги в корема ми пари.) За кой ли път ще се разтреперя и ще се питам на ум дали ще ми издържи гласа; аз принципно все си имам такива страхове. Ще се питам дали хората ще ме харесат, дали ще стане магията. За кой ли път тази вечер ще изглеждам непоклатима, а ако знае публиката как се треса...
‒ Случвало ли ти се е наистина химията да не сработи?
‒ (смее се) Абе има си баланс в тая природа! В тоя живот и въобще в тази професия! В годината един‒два пъти магията не сработва и смятам, че това става, за да ни ошамари малко действителността, да не се надуем, внушавайки си „Ейй, колко добре се справям!” Наистина има такова приземяване, даже понякога то ми се е случвало, без да имам вина за това. През февруари миналата година, например, имах едно участие на семинар, още на втората песен там разбрах, че няма да стане работата. А и от присъстващите като чух „Я, изпей едно хоро!”, си казах „Абе, какво им става на тия хора!”, но после разбрах, че явно не съм техния човек. Но не си го слагам на сърце, не го преживявам кой знае колко. Та, има такива случаи ‒ не са чести, не са повече от веднъж‒дваж годишно, но тогава за пореден път се убеждавам, че има хора, които ме харесват, но и такива, които очевидно не впечатлявам.
‒ А на кого си склонна да кажеш „тръгвай, щом решил си...”?
‒ О, аз на когото е трябвало, съм го казвала. Понякога и аз съм си тръгвала. Като че ли при мен нещата са fifthy-fifthy ‒ колкото аз съм тръгвала, толкова и от мен са си тръгвали. При мен е така, че когато нищо не ме задържа, не удължавам агонията, а си тръгвам. И когато някой иска да си тръгне от мен, аз го пускам. Хората са го казали ‒ Пусни го, ако те обича, пак ще се върне ‒ и такива случаи има. Но, когато си тръгна отнякъде, не се обръщам назад. Когато се изчерпят нещата, любовта, взаимните интереси, когато не гледаме в една посока, когато мечтаем по различен начин, тогава тая песен се оказва пророческа ‒ Тръгвай, щом решил си- няма да те спра! Но тази песен е в сила не само при междуличностните отношения, но и в професионален план. Казвала съм си, че, ако спре да ми пука за публиката, ако започна да мисля само за това как да си взема хонорара, с мен ще е свършено. Но все още не съм стигнала до този етап да мисля само в цифри и искрено се надявам да не стигна никога.
‒ „За тебе хората говорят”...?
‒ Много работи. Едни казват, че съм кофти човек; други, че съм готина; трети ‒ че съм мъжемелачка; четвърти ‒ че не съм. Нека хората си говорят каквото си искат. Аз преди страдах от това, но напоследък вече, тъй като имам страхотно чувство за хумор, с което се гордея, приемам всичко на шега ‒ и хубавото, и лошото. Затова, когато ми кажат, че съм много отслабнала, аз казвам „Да, умствено!”, или пък, като чуя „Олеле, колко си готина”, отвръщам „Да, това ми е по рождение!” ‒ все гледам да завъртам нещата. Като пея „Луд съм, луд съм по тебе аз” и някой мъж я припява и се е втренчил в мен, а не в жена си, винаги казвам: „Жената! Не мен, защото жълтите вестници чакат!”. Предпочитам да превръщам всичко в една усмивка. Но, каквото говорят, да говорят, аз нали си знам какво е.
‒ Накрая ‒ „Обещания”...
‒ Аз съм от хората, които като дам обещания, ги изпълнявам. Не е като в песента. По корем се провлачвам, но ги изпълнявам. Много държа на обещанията. За мен те са като клетва, като заклинание, наистина много сериозно се отнасям към обещанията.
