Избори, победители, победени... Колко познато, колко досадно. Социологически (не)ясноти в проценти и гледни точки. Играчи и наивници. Успели и безутешни. Всеки има свое място в случващото се. Удобно или неудобно е то? Зависи... Не зависи...
Приказка за стълбата
"Кой си ти?" - попита го Дяволът.
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!"
Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.
"Аз съм плебей по
рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са
нещастни хората! О, вие, там горе, вие..."
Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
"Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
"О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!"
Дяволът се усмихна:
"Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам."
"Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си."
Дямолът пак се усмихна:
"О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!"
"Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ."
"Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!"
Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:
"Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!"
Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
"За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!"
Момъкът отчаяно махна ръка:
"Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!"
Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!"
Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:
"Виж голите им кървави меса!"
"Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ."
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ."
"Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!"
Момъкът махна ръка:
"Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!"
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
"Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици."
Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
"Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!"
"Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?"
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
"Да бъде! Вземи ги!"
. . .И като лятна буря,
гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше
вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с
тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна
долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не
трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично
облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
"Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"
Христо Смирненски
Нов извод: Качи се по стълбата, българино, и забрави своите долу. Струва ли си да си скот цял живот? Избран е този, който може да премине стъпалата нагоре. Всеки от подземието би дал всичко, за да се озове на върха. Не е вярно, че борецът за правда и свобода не иска да живее охолно. Всеки иска. Не всеки го постига. Истината е, че кандидати за пътя нагоре са всички. От върха да слиза не иска никой. Какво тогава е искал да ни каже Смирненски?
Разтълкувал го е съвсем очаквано Джордж Сорос, който казва: „Емоционалната игра е смъртоносна. Двете емоции ,които движат света са страх и алчност.Когато пазара върви нагоре алчността се усеща почти физически."
