Има достатъчно много информация за хода на войната на рашистите срещу Украйна, така че на мен, седейки си на топло и на тихо пред лаптопа, ми е трудно да добавя нещо съществено, да кажа нещо, което да не се знае от онези, които се интересуват от тази абсурдна, жестока, грозно несправедлива и абсолютно непредизвикана война.
При все това ще споделя следните четири свои разсъждения.
Първо, след като претърпяха тежки поражения, рашистите взеха курс на протакане на войната – само и само тя да продължи колкото се може по-дълго, така че да нанесе колкото се може повече щети на Украйна, да омръзне на Запада и особено на Европа, за да придаде сила на гласовете на онези, които искат войната да спре и да се реши както се били решавали (почти) всички въоръжени конфликти с висока интензивност – чрез преговори.
Макар че всъщност това рядко се е случвало в човешката история, а преговорите са били свързани с мира след войната, когато едната страна е удържала победа в нея.
Представяте ли си европейското обществено мнение да бе надигнало вой през 1944 и началото на 1945 г. с искане Сталин и Хитлер да вземат най-после да седнат на масата на преговорите и да се разберат...
Второ, в сегашната фаза на войната вече с огромна сила и неподозирани мащаби се води тежка, кръвопролитна битка между количеството и качеството.
Рашистите имат голямо преимущество в количеството – както с неизчерпаемите ресурси от пушечно месо при перманентната моГилизация (след като професионалната им армия, т.е. качествената страна на тяхната военна мощ бе разбита и практически престана да съществува); така и с обхвата на далекобойните си въоръжения, чрез които могат и далеч от линията на фронта да удрят украинските градове без прицелване, а просто със стреляне на напосоки, надявайки се все нещо да долети докъдето трябва, пък като долети, да удари каквото се получи.
За жалост, Западът не прави дори необходимото (не говоря за достатъчното), за да може Украйна да намали значителното превъзходство на рашистите в далекобойните въоръжения. Украйна превъзхожда с качеството – на професионализма, на стратегията, на оперативното изкуство и на тактическото водене на боевете. Украйна воюва по мрежово-центричен начин, присъщ на 21 век, Русия воюва по вечния руски принцип – „с число, а не с умение“ и по максимата „сила есть, ума не надо“, с други думи така, както е воювала през 18, 19 и 20 век.
Откъм засилващото се нарастване на количеството, което рашистите вкарват в бойните действия, войната им придобива тотален характер. Те са като разбесняла се мутра, която удря с бухалката както и където ѝ падне – чупи, троши, разбива, смазва и пет пари не дава какво причинява и кому го причинява. Рашистите повече не се стремят да превземат нови територии, те са концентрирали усилията си в удържане на вече превзетото. В него те унищожават, съсипват, опожаряват, разрушават всичко, което им се навира в очите – някаква неистова злоба и отмъстителност дори към това, което са завладяли, само защото е било украинско.
Трето, през последните два месеца най-характерното в бойните действия вероятно е рязкото нарастване на човешките жертви, давани, ще го кажа условно, на бойното поле. Условно, защото едва ли може да се говори толкова за някакво бойно поле. Броят на загиналите или на раняваните така, че да бъдат завинаги извадени от строя, расте стремително и при двете страни. Вероятно пропорцията е 5:3 (на петима рашисти се падат трима украинци). Би могло за простота да кажем, че е 2:1. На двама извадени от строя руснаци се пада един украинец. Съотношението е респектиращо, но драмата е по-голяма за украинците по две причини поне – първата е, че техните човешки ресурси са ограничени в сравнение с колосалния резервоар, както казах, от пушечно месо при рашистите (особено при т.нар. „чуркизация“ на рашистката война – хвърлянето на заколение на безброй лица с неруски физиономии). Впрочем, приблизително такова е съотношението и при излязлата от строя завинаги бойна техника.
Четвърто, проведоха се различни самити и високопредставени срещи на Запада, на тях бяха изказани и изречени потоци от думи с категорична подкрепа за Украйна. Изводът, който аз, обаче, правя, си е същият, който направих и преди тези самити и високопредставени срещи на Запада – невероятните победи на украинците в цяла поредица от сражения шокираха западните лидери или поне значителна част от тях и в тях нещо се пречупи, те изпаднаха в ступор и стрес. Тези победи абсолютно не съответстват на скритото (все още под повърхността желание на значителна част от западните лидери – да наложат принудителни преговори за мир (при които се предполага, че Украйна трябва да се смири с редица териториални щети) и да се даде шанс на Кремълския Злодей да съхрани лицето си.
Каквито и фанфари да звучаха на въпросните самити и високопредставени срещи на Запада, за мен е не само очевидно, а очевадно, че към днешна дата категоричните думи за подкрепа на Украйна се разминават драстично, а заради моята съпричастност с Украйна, ще кажа, че те се разминават трагично с делата.
Николай Слатински
