Щом политическите сезони започнат да съвпадат с годишните, е редно да се замислим. Не друг, а Петко Славейков нарича подобно явление „политически календаризъм“, препращащ към разни „потайности, заровени в мрака на времената“. Така ли е чак за целите времена, не мога да кажа. Ала струва ми се, че дядо Славейков е бил прав, догаждайки се за „историческите успоредици“.
Една такава веднага ми идва наум. През лятото на 1915 г. в Европа вече година отекват залповете на Голямата война, която скоро ще прерасне в Първа световна. България по онова време пази неутралитет, а правителството на д-р Васил Радославов и най-вече цар Фердинанд трескаво „калкулират“: на чия страна да се наредят, кой „дава“ повече и най-важното – чия ще бъде победата. Централните сили и Антантата правят всичко възможно, за да спечелят, съответно си оспорват вниманието на България, като дават „оферти“. Покрай другите совалки и дипломатически инициативи в София пристига френският емисар и журналист Марсел Дюнан, който на следващата години публикува записките си от нашата страна в книгата „Българското лято“. И той описва този „български сезон“ по следния начин: „България бе предмет и театър… Рядко една неголяма страна е имала такова значение; ето защо не само по причина на личното си там пребивание нарекох това лято „българско“… Далечните последствия от „Българското лято“ вече започват да се показват; може би всичките дори да не са се още явили“. Година по-късно „последствията“ се явяват – с „българската катастрофа“. Отворена рана в българската история.
Как – век по-късно – изглежда обаче една „българска зима“? Никакъв интерес отвън към „българските решения“. Страната ни е разяждана от тежка политическа криза, системни проблеми и корупция. Отвън е плашещо нестабилна. Така, макар и част от обединена Европа, България си остава извън шенгенското пространство, а еврозоната изглежда все по-далечен мираж. Войната в Украйна вместо да консолидира българското общество, подгря стари разделения, свързани с Русия. Около една трета от съгражданите ни, както сочат проучванията, смятат, че това не ги вълнува изобщо, а друга една трета, напротив, са убедени, че едва ли не Украйна е нападнала Русия, че някакви „укро-нацисти“ бомбардират украинските градове, че именно те избиват украински жени и деца. Пълна пропагандна дементност.
Валидното във външен план е валидно и във вътрешната политика. Политическата безпътица видимо тласка страната към авторитарно (президентско) управление – по „деветнайсетомайския модел“ от 1934 г. „Партиите са злото“, „политически шарлатани“, „карат се и не се разбират“, „за какво ни е този парламент“…
И сякаш по силата на някакъв „тунелен ефект“, описан в квантовата физика, попадаме в процеп във времето.
На първо време – с двайсет години назад. Заговори се отново за НДСВ, което, видите ли, тепърва щяло да се „връща“. В предложения от ГЕРБ кабинет „Габровски“ също се наблюдаваше някаква странна хибридна кръстоска между „Тройната коалиция“ на Станишев и първото управление на НДСВ – ДПС.
Всичко това съвпадна с „височайшата визита“ на Волоколамския митрополит Антоний, в която представителят на руския патриарх потърси „българския цар“. И Симеон Саксобургготски отново се появи. А покрай него – и вярната му кохорта. Трудно е да гадаем кой от двата „лъча“ в „тунелния ефект“ е активирал другия, но въпросите си остават.
Както и остава усещането за нещо „вече видяно“ от нас, които добре помним и 90-те години.
* * *
А дали всичко това не води и още по-назад?
„Политическата зима“ (по Ботев) е сгодно време за всякакви уйдурми. Хората гледат да са на топло, възмущението кипва, но бързо спада. А щом всичко живо се е изпокрило, най-лесно се случват разни работи.
Не е наред, пак да кажем, не е наред държавата. Уж знаем кои сме, уж знаем къде сме, а все някой гледа да ни „преоснове“ или „пренасочи“ извън Европа. Ами то щяло да има гладория в Европа, зимата щяла да е страшно люта и без руснаците сме заникъде, казал новият руски цар. И се втурват едни медийни врачки и оплаквачки, фучат, стенат, погребват „клетите европейци“. А лековерните ни братя и сестри, вярват ли, вярват.
* * *
В такива времена на човек освен много здрав разум му е потребен и „патил човек“ като морален компас.
Затуй вадя от библиотеката томчето с публицистиката на Стоян Михайловски и що да видя. Много от описаното от този „български гръмовержец“ и „първий наш сатирик“ сякаш е писано с утрешна дата.
Примерно – за изборите, дето почти сигурно се задават на хоризонта:
Почтените граждани се въздържат от отиване към урните: те трябва да се бутат с лакти сред разбойници и фалшификатори: тази паплач ги ужасява.
Резултатът от изборите е познат. Българският парламент по моралното си ниво е под това на затвора.
Червим се заради нашата родина, пишейки тези редове, но не искаме да крием нищо. В недрата на този представителен български орган има поне тридесетина депутати, които навсякъде освен при нас биха били поставени на дъното на обществото.
И че кога е писано това? В „Червена България. Пирати и марионетки“ (1886 г.). Ужас, просто не е за вярване.
Ами по-нататък?
Казват, че българският народ – в дена на изборите – просто отваря вратите на затворите, за да изпрати каторжниците си в камарата на депутатите!
Това е нашият парламент.
Колкото до депутатите от опозицията – шепа честни граждани – наложено им е мълчание. А ако го нарушат, скачат върху тях и ги усмиряват с удари с пръчки.
Е, днес, ако това може да ни е утешението, тези редове на Стоян Михайловски трябва се схващат в преносен смисъл. Ала по отношение на „суверена“ стрелите на сатирика са безпощадни. И в диагнозата си на „болна България“ той изрича неща, които почти никой след него не се е осмелил да изрече:
У нас няма общ дух, а има общо вълнение, вълнение безцелно, безпредметно, безплодно.
Българските работи имат един своеобразен изглед: това е не знам каква грозна завера между лихи сектанти и ожесточени словоборци.
Но нека оставим кореспондента на един чужд вестник да ни обрисува: „Българите не губят нито един случай да проявят своята незрялост и недодяланост. Българинът не може да разсъждава освен с тояга в ръка; тоягата му е паметна книжка. Българинът е партизанин, дори и когато спи: той бленува, че избожда очите на брата си!“
Горко, но вярно.
(„По прекия друм. Бележки и размишления“, 1901 г.)
И накрая, тъкмо в „зимното време“, когато се подготвят новогодишните наздравици и височайша особа подготвя „велелепното си слово“ към смълчаното гражданство, „българският гръмовержец“ изригва:
Българино, великий търпеливецо, камата на еничарина, пищовът на дерибеите не можаха да те изтребят, ще оставиш ли да те усмъртят козните на половин дузина дворцови лакеи?
Не, това няма да стене, влечугите не сгазват, а биват сгазени.
(„Психофизиология на държавното разбойничество“, 1903 г.)
В дневника си от 1901 г. Стоян Михайловски отново се връща към „българската болест“, диагностицирайки я с една дума, в която се съдържало и лечението ѝ: Липсандрия…
Липса на мъжество.
Тони Николов, Портал Култура
