На 10-ти декември в Нюйоркския университет (NYU) се състоя премиерата на авторския дипломен вербатим пърформънс на Мартина Новакова - „Once You Cross the Ocean” (“Веднъж прекосиш ли океана”). Освен за спектакъла Мартина ни разказва и за себе си - защо обича да се прибира у дома, тъй като тук тя се среща с книгите и предметите, които са същите, но и едновременно са различни, защото в спомените ѝ те са с по-ярки цветове. Мартина сравнява представите си с реалността, за да открие малките разлики в града или по улиците.
В началото на последния месец от 2022г. се състоя премиерата на дипломния спектакъл на Мартина Новакова в Нюйоркския университет (NYU). Неговото заглавие е „Once You Cross the Ocean” (“Веднъж прекосиш ли океана”). Пърформънсът съдържа шест истории, които са обединени в един по-голям разказ. Пиесата има документална основа, тъй като събеседниците са интервюирани специално за спектакъла. Вербатим театърът създава усещането за силно съпреживяване, тъй като превъплъщението в тези образи е силно емоционално преживяване, то включва личен опит и разсъждения.
Спектакълът интерпретира специфична тема като животът на българските артисти в Ню Йорк, както и какво е усещането за „у дома”, което често може да бъде: дом, определен човек, даден предмет, който носим със себе си или сме запазили дадени традиции. Възможно е домът да се превърне в идеализиран спомен и така да се получи сблъсък.
“Веднъж прекосиш ли океана” се откроява още с преоценката на историята и културата на България от дистанцията на Ню Йорк. Ще е прекрасно пърформансът да се пренесе и от тази страна на океана, за да може да го видим.
На 10-ти декември в Нюйоркския университет (NYU) се състоя премиерата на Вашия дипломен вербатим пърформънс, който носи заглавието „Once You Cross the Ocean” (“Веднъж прекосиш ли океана”). Той бе представен в залата на висшето училище. Забележителното е, че в този моноспектакъл Вие сте едновременно автор, режисьор, сценограф и изпълнител/актьор.
Разкажете ни за него и за пътя, който изминахте, за да го реализирате. Освен огромната работа по него, каква е неговата същност?
Историята на проекта започна преди почти три години, в самото начало на пандемията от Ковид-19. Това беше идеята, с която кандидатствах за стипендия “Фулбрайт” и която ме доведе в Ню Йорк. Българските имигрантски общности отдавна представляват интерес за мен, този път, обаче, реших да стесня това толкова широко понятие и да се съсредоточа върху българските артисти, живеещи в Ню Йорк. Тъй като аз самата живея в чужбина от години и се занимавам с изкуство, си задавам въпросите: „Как културният контекст се отразява на творческата ни работа?”; „Как се променя връзката с българската сцена и възможна ли е тя от разстояние?”
Мисля, че това са важни теми за изкуството в България и извън нея, за които трябва да се говори повече, имайки предвид колко много българи живеят извън пределите на страната. Тези по-скоро специфични въпроси ни водят до друга по-голяма тема в пърформанса, а именно - какъв е образът на България в чужбина и в каква посока искаме да го развиваме.
Първият етап на проекта, беше проучване на историята на българската имиграция в Щатите и формулиране на основните въпроси за интервютата. Втората стъпка беше провеждането и обработката им. След тази по-изследователска част, започна и творческата, която се състои от създаване на драматургията - изборът и подредбата на части от историите, които исках да превърна в един по-голям разказ на седем гласа. И накрая, разбира се, репетиционният процес, научаването на текста дума по дума, по възможно най-близък до оригинала начин, включвайки всички най-малки елементи, които всъщност са най-важни във вербатим театъра, а именно: темпо, дишане и говорни специфики.
Самостоятелната работа по създаването на всички тези елементи беше едно от най-големите предизвикателства, въпреки че получих подкрепа от хората около мен в правилните моменти. Постоянният ми събеседник през последната година беше преподавателят ми Джо Салватор, създател на вербатим лабораторията в Нюйоркския университет, в която работя.
След края на представлението е имало кратка дискусия с публиката. Разкажете ни за Вашето усещане, как зрителите реагираха на спектакъла. Как според Вас те са почувствали и усетили видяното?
На този първи показ присъстваха над 45 зрители, което означава много за мен, имайки предвид, че преди година и половина познавах само един човек в Ню Йорк. За мен беше изключително важно да видя как ще се приеме творческата ми работа в новия контекст, още повече с този проект, който адресира толкова специфична тема като животът на българските артисти в Ню Йорк. Сред публиката имаше хора от над 10 страни: България, САЩ, Испания, Колумбия, Боливия, Китай, Япония, Южна Корея…
Най-големият успех за мен, е че от коментарите им по време на разговора и анкетите, които попълниха, разбрах, че всички те са успели да “намерят себе си” в пърформанса. Някои от тях са „открили себе си” от професионална гледна точка - в трудния път, който чуждестранните актьори трябва да извървят, за да станат част от нюйоркска сцена; заради прилики в житейските истории; заради връзката на всеки със собствената му страна; образът за нея в чужбина; решението да заживее в Ню Йорк и промените, които настъпват в усещането за “дом”.
За мен създаването на пърформанса и въплъщаването в тези шестима артисти е силно емоционално преживяване, тъй като се старая да разбера какво стои зад думите, които от своят страна са в диалог със собствения ми опит и разсъждения.
Вербатим театърът обикновено има за цел да направи определени общности и истории видими, което кара участниците да се чувстват оценени. За моя радост това се случи с публиката, в резултат на което се получи един искрен и емоционален разговор.
Спектакъла е и за границите – метафорични и буквални. Има и такива, които не бива да преминаваме, защото след като това се случи, нещата стават необратими. Какво е твоето мнение, ти как виждаш темата с границите?
В последния етап от работата по “Веднъж прекосиш ли океана” стигнах до една много ясна идея, а именно, че страните не се състоят от територии, а от тела. Тази идейна нишка следва цялата история и отговаря на формáта на пърформанса, в който всички тези гласове говорят чрез едно тяло.
Мисля, че идеята ми за географски граници отдавна се е размила, предполагам заради лекотата, с която съм винаги съм имала привилегията да ги пресичам. В същото време местата на най-голямо напрежение и конфликт в света са именно границите. Мисля, че интересното на времената, в които живеем, е че са свързани както с премахването на толкова много граници, така и с налагането на нови, по съвсем различни от познатите ни досега начини и причини.
В работен план, обикновено се движа по границите на различни жанрове във визуалните изкуства, защото за мен най-интересното на съвременната сцена днес се случва именно там.
Мартина Новакова в представлението „Once You Cross the Ocean” (“Веднъж прекосиш ли океана”)
Вярвате ли в „случайностите” и в провидението на съдбата. Разкажете ни за всички „случайности”, които имат общо с творческия процес на спектакъла.
Обичам да си мисля, че всяко нещо води до друго. Понякога се връщам назад и проследявам как дадено решение, е довело до някое конкретно място и мисля, че целият живот може да бъде изобразен така. Много от интервюираните споделят конкретните моменти, в които всичко се е преобърнало за тях и много често става въпрос за случайности. Това е и една от причините да мисля, че истинският живот, а оттам и документалният театър, често превъзхождат художествената измислица.
Един дъждовен следобед преди повече от година, случайно разбрах за представянето на сборника с разкази и новели “Накрая авторът умира” на Герган Ценов в Генералното българско консулство в Ню Йорк. Там срещнах голяма част от хората, които после щях да интервюирам. Един ден Джо ми каза, че е имал българска студентка от NYU Абу Даби, която току-що е минала през същото специфично обучение по вербатим театър като мен и така се свързах с Кат Тодорова, която ми помогна с обработката на интервютата. Преди няколко месеца в Ню Йорк се срещнах със Севар Иванов, който беше най-близкият ми приятел в детството, след 15 години, в които не се бяхме виждали. Той също е тук благодарение на Фулбрайт и се погрижи за техническото осъществяване на пиесата. Това са само първите примери, които ми идват наум.
Вербатим театърът е вид документален театър, който се базира на лични истории на събеседниците, които са специално интервюирани за спектакъла. Какво за Вас беше вълнуващо, докато разговаряте с тях и откривате техния свят?
Не съм сигурна, че изобщо имаше момент във всеки един от разговорите, който да не беше вълнуващ. Цял живот ние непрекъснато разказваме себе си. А когато заживеем на ново място пред нас се простира възможността да разкажем историята си както решим. Има въпроси, на които винаги отговаряме по сходен начин, има обаче и такива, в които “речта се пречупва”, както казва пинонерката във вербатим театъра и моя преподавателка Анна Дивиър Смит и там се разкрива нещо много по-истинско за човека.
В много случаи тези истории ми послужиха като житейски и професионални съвети, от хора, които са минали по същия път, по който вървя аз сега. Мисля, че общуването с тази общност ми помогна в много аспекти и направи адаптацията ми към града много по-бърза и лесна.
Ако тръгнем от заглавието на Вашия спектакъл “Веднъж прекосиш ли океана”, т.е. всички интервюирани са хора, които са дошли в САЩ, може ли да се предположи, че обединяващото като мотив и това, което ги вълнува е тяхното усещане за дома? В този смисъл какво за тях е усещането „у дома“?
“Веднъж прекосиш ли океана…” е началото на едно изречение, което всеки от нас би довършил по различен начин. Същото е и с “Усещането за дом е…”
Езикът, разбира се, беше важна тема в повечето от разговорите ни. Затова и проведох част от интервютата на български, а други на английски. Резултатът от това е, че пърформансът е двуезичен. Този избор беше оценен високо от чуждестранната публика, защото начинът, който звучим и се изразяваме на български, разкрива много повече за нас, отколкото всяко обяснение, което мога да представя на сцената.
Друга тема, която се появяваше често, е преоценяването на историята и културата ни от дистанцията на Ню Йорк. Възможно е както домът да се превърне в идеализиран спомен, така и да се получи сблъсък между неща, които цял живот сме намирали за съвсем нормални, а осъзнаем, че може би не са. Дистанцията може да ни накара и да станем по-критични към родината ни.
Усещането за дом може да е човек, определен предмет, който сме донесли със себе си или запазването на дадени традиции.
Кадър от представлението „Once You Cross the Ocean” (“Веднъж прекосиш ли океана”)
Завръщането също е важен елемент от усещането ни „у дома“. Кога имаме нужда да се завръщаме както и към кого?
За мен е важно да се завръщам, за да поддържам връзката със себе си и с детството си, тъй като усещането за игра е важен елемент в театралната ми работа. За първи път се почувствах спокойна в Ню Йорк, чак след като се прибрах в София и можах да погледна на всичко ново, което ми се случваше там, от вкъщи.
В началото на тази година разработих поредица от етюди със заглавие “Завръщане у дома”, като реакция на войната в Украйна, в които изследвах вечният страх от това какво ще намериш, когато се завърнеш вкъщи. Мисълта, че домът винаги ще е там, че винаги можем да се върнем към него, според мен е по-важна от самото завръщане.
Вие самата с какво свързвате усещането си за „у дома“?
След около час ще кацна в София и нямам търпение, защото мисля, че никъде другаде не мога си почина така както вкъщи. Доставя ми удоволствие да се срещна отново с книгите и предметите си, които едновременно са същите каквито винаги са били, но са и различни, тъй като в спомените ми са по-малки или цветовете им са по-ярки. Харесва ми да сравнявам представите си с реалността, да намирам малките промени вкъщи и по улиците. Така осъзнавам какво се е променило и в самата мен.
Освен огромните задълбочаване и изследване на темата, както и усилията и творческата енергия, които са необходими за изпълнението на този спектакъл, кое е общочовешкото и универсалното послание, което искате зрителят да улови?
90 процента от думите, които казвам за 50 минути, са думи на други хора. Целта ми беше тези монолози да се превърнат в диалог, въпреки че някои от интервюираните никога не са се срещали в истинския живот. Опитах се да предоставя разнообразие от гледни точки, мнения, житейски истории. Бих се радвала всеки да стигне до собствено заключение, ако е пък може да бъде и въпрос вместо това, би било още по-добре.
В пърформанса, разбира се, има ясно формулирани послания, но те са там, за да бъдат интерпретирани по начин, по който зрителят може да ги обвърже със собствения си опит.
Какво е бъдещето на “Веднъж прекосиш ли океана”?
Генералният консул на България в Ню Йорк г-н Ангел Ангелов присъства на премиерата и ме покани да представя завършения пърформанс в Консулството. В началото на 2023г. бих искала да гостувам и в други градове в Щатите, в които има български общности, за да може този диалог да продължи. Разбира се, много бих се радвала да пърформанса да се пренесе и от тази страна на океана.
Мартина Новакова в представлението „Once You Cross the Ocean” (“Веднъж прекосиш ли океана”)
Мартина Новакова е родена в София през 1993г. Тя е бакалавър по испанска филология от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и магистър по театрално изкуство с почетна диплома от Университета „Карлос III“ в Мадрид, с ръководител Хуан Майорга. През 2022г. завършва магистратура по социален и образователен театър в Нюйоркския университет като Фулбрайтов стипендиант. Сред преподавателите ѝ в Ню Йорк са: Анна Дивиър Смит, Джо Салватор и Андре Лепеки.
Мартина разбира театъра като преживяване. В работата си заимства от различни театрални форми като вербатим, сайт-специфик, аудиотеатър и театър на предметите.
Мартина е автор/режисьор на пиесите:
● ,,Светът и как се играе”, сайт-специфик адаптация на пиесата ,,Големият театър на света” от Педро Калдерон де ла Брака, в съавторство в Мигел Валентин, Корал де Комедиас, Алкала де Енарес, Испания, 2022г.;
● ,,1:100”, сайт-специфик пърформанс, Умбрал де Примавера, Мадрид, 2021г.;
● ,,Урок по самота” аудиопиеса за един зрител, в съавторство в Мигел Валентин. Първа награда в ,,Конкурс за нова пиеса” НБУ 2021г., с председател на журито Георги Господинов. Пиесата е публикувана в сборника ,,Пиеси за свободата”, издаден от НБУ.
„(Dis)placement, история за миграциите на птици и хора“, поставена в Ла Нау, Валенсия (2019);
● „Препострояване на вече несъществуващо място“, вербатим пърформанс, в съавторство с Мигел Валентин, Мадрид (2019);
● „Паноптикум“, селектирана oт ЕURODRAM България 2020, представена в рамките на ,,ПроТекст 10”, Гьоте Институт, София (2021г.) и Аудиорио де Хетафе, Университет Карлос III, Мадрид, (2018г.)
● “Low Cost”, документално-сетивен пърформанс, Център за култура и дебат Червената къща, София (2017).
Понастоящем Мартина работи върху документалния пърформанс ,,Веднъж прекосиш ли океана”. Той е базиран на интервюта с български артисти, които живеят в Ню Йорк. Мартина преподава испански език в Нюйоркския университет.
Интервю на Ирина Тодорова
Снимките от спектакъла от „Once You Cross the Ocean” (“Веднъж прекосиш ли океана”) са от Фейсбук страницата на Генерално Консулство Ню Йорк.
