С новогодишните празници зимната вечер настъпва отрано. Светлинните гирлянди, поклащани от острия вятър, люшкат снопове лъчи из тъмните тунели на улиците. В такива мигове София става призрачен град и може би е най-много самата себе си.
Сгушен в шала си, се спирам пред „светлинната морава“, населила фасадата на малките „Пет кьошета“ с фигурите на тигър, антилопа и слон, и безброй цветни лампички. „Око се не насища от гледане, ухо се не напълва от слушане“, както е казано в Еклисиаста. Дали заради войната в Украйна, или заради онова, което престрадахме през последните две години, ми се струва, че хората са някак по-смълчани и по-забързани преди идващата нова година? Или прекалявам с мрачнотата си? И докато гледам разноцветните лампички, не знам защо се сещам за боядисания червен розов храст от „Алиса в страната на чудесата“. Спомняте ли си тази история? В нея Алиса отчаяно се опитва да разбере защо боядисват розите в червено, на което Пет и Седем не искат да ѝ дадат отговор. Едва накрая Две отвръща тихо, че грешката била тяхна: посели, без да искат, бели рози. Оттогава ги боядисват, щото забележи ли го Царицата, на всинца ще отсече главата. Кратък курс по мимикрия.
И пак усещам как затъвам в разни проклети въпроси, без да е ясно за какво всичко туй трябва да се трупа в главата ти и защо продължаваш да мъкнеш със себе си разни истории, които никога и за нищо не ще ти потрябват. Ала те се трупат и трупат, докато не изплуват неканени в някой самотен час. При най-малкия повод.
Докато си размишлявам, зад мен се раздава скърцане на желязна количка. Приведен от тежестта ѝ, а и от годините, дребен на ръст човек я бута надолу по „Шести септември“. Правя му път да мине и без да знам защо, тръгвам след него. Виждам как малко след кооперацията на Екатерина Каравелова той отваря някаква метална решетка и хлътва в двора на съседната къща, боядисана в яркозелен цвят, който меко се разлива в мрака. Светлинните украси по улицата променят всички тези преходи между старите софийски домове с техните тъмни и усойни коридори в декори на „американска нощ“.
Човекът се спира. Чул е, че го повиках. Учуден е какво ли искам от него. Празниците са сгодно време да събере малко желязо. Нали трябва да се живее. Давам своята дан за празниците и му помагам да добута количката в двора. Асен – казва ми името си – обяснява, че е избрал това място, защото тук никой не живее. Направо не е за вярване. Три големи къщи, в които никой не живее. Въобще не чува с едното ухо, почти викам, за да разбере какво го питам. Навътре в двора окадените от дима на времето сгради вече тъмнеят. Става дума за огромно пространство от домове, затулени зад големите сгради между „Шести септември и „Раковски“. Поне пет-шест къщи и още два пъти по толкова пристройки.
Идвал ли съм някога тук? Може би отдавна, преди много години. Докато Асен струпва находките си в някакво полумазе, аз се разхождам напред-назад из това оградено пространство. Навсякъде телени огради и железни врати. А някога, поне в спомените ми, не беше така.
Трябва да съм бил шестгодишен. В началото на 70-те падаше голям сняг, не както сега. Тогава София грейваше в някаква млечна белота, дори в мрака. Във времето на „реалния социализъм“ с неговия хроничен дефицит имаше много малко автомобили, затова по софийските улици спокойно се караха шейни, а децата до късно лудуваха в щипещия студ и се замеряха със снежни топки.
В една такава вечер, малко след Коледа и тъкмо преди Нова година, майка ми, хващайки ме за ръка, ме поведе към някакъв наш далечен чичо, който живеел сам и рядко излизал навън. Помня добре как за кратко се спряхме пред снежните човеци в градинката на „Св. Седмочисленици“, където беше пълно с родители и деца. Страшно ми се искаше да останем там, но не можехме – бързахме да посетим този чичо, който, така и не разбрах, дали ни чакаше. Спомням си как пресякохме „Граф Игнатиев“ и се започна истинско търсене. Влязохме в някакъв безистен, но се оказа, че не сме уцелили двора. Опитвахме да минем от друго място, но попаднахме на дъсчен стобор, който ни принуди да се върнем обратно. Едва накрая, здравата измръзнали, излазихме в снега до трети вътрешен двор, където майка ми провери името по звънците и се закатерихме по високите стълби.
Нашият чичо Христо обитаваше таванския етаж на един от домовете в двора. Всъщност ставаше дума за истински таван, до който се стига по дървени стълби. Една, втора врата. Почукахме и след малко ни отвори мъж на години, със снежнобели коси, който истински се удиви на появата ни, но не каза нищо. Носехме пакет курабийки, изпечени от баба, и цяла баница. Той бе видимо трогнат, засуети се, чудеше се къде да ни сложи да седнем. Таванската му мансарда бе като кибритена кутийка, но въпреки това бе побрала толкова много неща. На мен ми се падна да седя в скърцащ люлеещ се стол с излиняла дамаска. Спомням си как ме смаяха странните букви по книгите в библиотечки до двете стени, закачените огромни дипломи, и самият чичо Христо, който не промълви нито дума, докато майка ми разказваше разни работи, за да не се възцари неловко мълчание.
Не че той не се зарадва на посещението ни, тъкмо обратното. По едно време даже стана, погали ме по главата и ми връчи да разглеждам огромна кожена енциклопедия, в която имаше всякакви цветни картинки с животни. Вече бях се понаучил сам да чета по „Островът на съкровищата“ на Стивънсън. Ала такива букви, какво имаше в тази книга, не бях виждал.
„Това е готически шрифт“, обясни ми мама.
По онова време имах досадния навик да питам всеки срещнат дали има деца. Просто така делях хората – на такива с деца (като мен) и на други. Не пропуснах да задам този въпрос и на чичо Христо за голям срам на мама, която ми правеше страховити знаци да си мълча.
Спомням си как след моя въпрос той стана и отиде до малкото прозорче на мансардата си, което открехна. В нахлулия отвън шум за първи път чух гласа му – скръбен и мелодичен, – който ми каза: „Не, мойто момче, нямам деца…“.
Усетих, че съм сторил огромна глупост и забодох нос в жирафите и слоновете от богато илюстрованата книга, която държах в ръцете си (най-вероятно оригиналното издание на историята на животинските видове от Алфред Брем).
След което с облекчение посрещнах думите на мама, че става късно и е време да си вървим.
Чичо Христо събра ръце и се поклони в жест на признателност. Спомням си добре този жест, изражението на лицето му и блясъка на сините му очи. Никога не го видях повече.
На връщане дълго досаждах на майка ми с въпроси. Кой е този чичо Христо, какъв ни се пада, защо е тъй мълчалив, как така не излиза никъде.
По едно време на мама ѝ омръзна от врънканията ми. Спря се и сериозно ми заяви, че той бил „страдал човек“. Завършил естествени науки в голям немски университет, мисля че Хайделберг, предричали му голямо научно бъдеще и университетска кариера, ала не станало така.
„Че защо?“ – не мирясвах аз. „Нали е изчел всички онези дебели книги с непонятните букви, сигурно знае страшно много неща?“
„Не му е провървяло в живота“, отсича мама, за да покаже, че слагаме край на разговора.
Бях забравил всичко това. Или по-точно се сещах от време на време за него, но паметта ми по някаква причина изтласкваше тази история по-дълбоко от разните други. Дали заради онзи детски срам? Или поради друга причина?
От дворчето на Асен ми се стори, че различавам в мрака капандурите на два отсрещни тавана, тънещи в мрак. Дали в някой от тях не е била мансардата с готическите книги на моя чичо Христо? Как да разбера?
Чак след 1989 г. веднъж мама ми заговори за него. Беше през „Лукановата зима“, по време на онези безкрайни опашки в студа за хляб, мляко и първите демократични вестници. Тогава вече се заговори открито за миналото.
„Спомняш ли си нашия чичо Христо?“ – попита ме тя ненадейно.
„Какво за него?“, попитах аз и мансардата с готическите книги и люлеещия се скърцащ стол изведнъж лумна в съзнанието ми.
„Просто го съсипаха след 9 септември. Защо… така и не се разбра. По нечий донос. Влачиха го по затвори и лагери. Опитвали се да го вербуват… Той се самозатвори. Изцяло. Боеше се от всичко. Спря да излиза. Едвам преживяваше, с каквото му занесат роднини. Така си отиде“.
За мой срам не зная фамилията му, а и майка ми не я помнеше. И не мога да направя справка в архивите, да възкреся поне частица от един погубен живот. Бодливата тел на миналото огражда не само пространството и времето. Тя минава през сърцата – като страх и заличаване. Останал ми е само този детски спомен – за цената на едно новогодишно мълчание.
Тони Николов, Портал Култура
