В нашата история има една Коледа, която остава под името Македонския кървав Божик – коледата на 1945 г. Това название се превръща в символ на насилие и масови убийства подобно на Вартоломеевата нощ в средновековна Франция или Кристалната нощ в нацистка Германия.
Трагичните събития се разиграват на 6 януари 1945 г. – Коледа според стария църковен календар, в новопровъзгласената Демократична федерална Македония в границите на възродената под ръководството на диктатора Тито комунистическа Югославия.
Създаването на комунистическа Югославия след Втората световна война е реализация на геополитически проект, имащ за цел запазване на териториалното статукво на Балканите. Разпределението между великите сили на сферите на влияние в региона се осъществява в Москва между Сталин и Чърчил през октомври 1944 г. и завършва с т.н. процентно споразумение. То предвижда доминиращо влияние на Съветския съюз в Румъния в съотношение 90% към 10% за западните съюзници. За Унгария и България е определено съотношение 80% към 20%, а Югославия е поделена 50% към 50%. Като компенсация за големите отстъпки в Източна Европа Чърчил постига съгласие на Сталин за доминиращо британско влияние в Гърция равно на това на Съветския съюз в Румъния в съотношение 90% към 10%.
Договореностите, засягащи Югославия, се основават на привиден баланс между силите, но на практика ходът на военните действия довежда до налагане на пълната власт на обвързаното със Съветския съюз комунистическо движене. Създаването на комунистическа Югославия следва държавния модел на Съветската федерация и възпроизвежда болшевишките примери на изкуствено създадени нации. Моделиране на национално съзнание се осъществява в условията на комунистическа диктатура, която в първите години след войната следва неотклонно сталинския модел на управление. Всеобхватната система на политически контрол и репресии, наложен във Вардарска Македония, е съчетаван с мащабна политика на национално строителство.
Конструирането на македонската нация среща сериозни затруднения поради масовата колаборация на населението с установеното българско управление на областта в периода 1941 – 1944 г. Освен запазеното българско национално съзнание и задоволството от разпадането на Югославия, предизвикано от десетилетната денационализаторската политика на Сърбия във Вардарска Македония, провъзгласена за Южна Сърбия, важен фактор за подкрепата на българското управление е последователната политика на София за пълно интегриране и ускорено развитие на Новите земи, достигаща до привилегировано отношение.
Последните месеци на войната повдигат отново Македонския въпрос в отношенията между Великите сили. В началото на 1945 г. се подготвя Ялтенската конференция, на която Сталин, Рузвелт и Чърчил разглеждат следвоенното устройство на Европа. Във Форин офис обсъждат различни проекти за решаване на македонския проблем – от създаване на независима държава със столица Солун, което е програма на ВМРО, до федерация на всички балканските държави. Възраждането на идеята за независима Македония, която е програма на българското национално движение преди войната, е несъвместимо с плановете на югославските комунисти. При тези условия за Тито е изключително важно да смаже всички потенциални заплахи за отделяне от федерацията.
Особено тревожно е положението в Косово и Метохия. През ноември и декември 1944 г. югославската армия подлага местното албанско население на масов терор под претекст преследване на сътрудници на окупаторите. Мобилизацията на младежи и опитът за изпращането им на Сремския фронт води до масово въстание на албанците, което продължава от декември 1944 г. до февруари 1945 г. Във въстанието вземат участие не само мирни селяни, но и мобилизирани в югославската армия войници. Жертвите, които дават въстаналите албанци, надминават 48 хил. души.
При тези условия тоталният контрол на югославските комунисти върху Вардарска Македония става първостепенна задача. С тази цел в Скопие действа личният пратеник на Тито Светозар Вукманович-Темпо. Само седмица преди Кървавата коледа Темпо открито заявява целите на новите властелини в Белград. В последните дни на декември 1944 г. пред най-висшия орган на новата власт край Вардар - Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ), Темпо дава зловещо указание да „се намери неприятеля, който се е замаскирал, за да се доубие“ и след това уверено заявява „…ще намерим неприятеля и ще го доубием“. От проведените разисквания в АСНОМ става видно, че главният противник са т.н. „българофили“, които подхранват недоволството и сепаратизма в републиката. Най-точно картината е описана от бившия български комунист Димитър Влахов. Той определя, че главната причина за местния сепаратизъм е „старото деление на българофили, сърбомани и гъркомани“. В новия речник на властта трайно се налагат определенията „българофили“ и „бугараши“, които трябва да поставят обществено клеймо върху българите като предатели на Македония. АСНОМ приема решение за създаване на „Съд за защита на македонската национална чест“, който трябва да наказва лица, извършели деяния, които на са престъпления, но са засегнали „македонската чест“, каквото и да означава това.
Комунистическата машина на терор и убийства е вече задействана и първият процес срещу т.н. сътрудници на окупаторите произнася 12 смъртни присъди, които са изпълнени въпреки настояването за амнистия от първия председател на АСНОМ Методи Андонов-Ченто.
Първата вълна на масови репресии се провежда навръх Коледа.
На 6 януари 1945 г. избухва бунт сред войниците и офицерите от гарнизона в Скопие, а през нощта на 6 срещу 7 въстават и войниците от артилерийската бригада в Щип. Главната причина за бунтовете е пълното обвързване съдбата на Вардарска Македония с Югославия и подготвяното изпращане на македонските военни части на фронта срещу германските и хърватски войски на Сремския фронт.
На 6.І.1945 г. в Офицерския дом в Скопие властите провеждат Втория конгрес на „младината“ на Македония. На конгреса присъстват представители на военните части, които трябва да изиграят важна роля в подготовката на 15-и армейски корпус и за изпращането му на Сремския фронт. В това време на площада се появяват разбунтувани войници, които скандират "Към Солун, към Солун! Не към Берлин и към Срем". Несъмнен е фактът, че бунтът е срещу комунистическата власт в Скопие, а издигнатите лозунги са в духа на програмите на ВМРО за независима Македония. Това е признато и на страниците на официоза „Нова Македония“, който определя бунтовниците като "новоизпечени македонски родолюбци - довчера патентовани българи" и "опашки на българския фашистки окупатор". Разбунтувалите се части са съставени от войници и офицери от създадената в България бригада „Гоце Делчев“, които са служили в българската армия и носят все още български униформи и оръжие.
Бунтовете са потушени под личното ръководство на Темпо, който спешно е изпратен от Белград. Поканените за преговори офицери са арестувани и след кратки разпити са разстреляни в подземията на Скопското кале. Екзекуциите се водят лично от Темпо и са съпроводени с думите „Хочеш Солун, еве ти!“. Само за няколко часа са разстреляни 70 офицери, което извежда отново около 1000 войници в центъра на Скопие, където са посрещнати от картечната стрелба на сръбски партизани. Десетки са убити на място, а 900 са арестувани и затворени в Калето, където по-голямата част намират смъртта си от нечовешките условия, при които са поставени без храна и вода.
В Щип войниците на практика завземат града и срещу тях са мобилизирани комунисти, партизани и военни части. При потушаваното на бунта се „стига до линчуването на някои хора“ според признанието на Любчо Арсов, по това време областен лидер на комунистическата партия в Щип.
Конюшната във Велес, където са били затворени българите преди да бъдат разстреляни
Потушаването на бунтовете в армията е съпроводено с масови репресии над цивилни граждани, които са екзекутирани без съд и присъда. До нас са достигнали откъслечни данни за масови разстрели на българи в Прилеп, Велес, Куманово, Скопие, Щип и други селища на областта. Затворените архиви пазят тайната за Кървавата македонска коледа, а казионната македонска историография моделира политически коректни представи за миналото. Бруталните насилия пораждат в семействата пострадали само защото са българи ужасяващ страх, че случайно изпусната дума или споделен спомен може да се превърне непреодолима пречка или да коства бъдещето на децата. Затова най-сигурният начин да бъдат спасени децата е да се скрие споменът за дедите им, които са били български учители, свещеници, войници, офицери или просто българи.
В далечната 2005 г. мой колега ми разказа една действителна история, поставяйки ми особено труден въпрос. След като се бяхме разделили с достолепна дама, негова позната, той ми обясни, че тя е висш прокурор, а нейният баща е виден деец на ВМРО, убит през зимата на 1945 г., когато тя е била само на няколко месеца. За истинската съдба на баща си въпросната дама не знаеше нищо, а в семейството се предава легендата, че той е загинал при нещастие. Истината била скрита и старателно пазена с основния мотив да не се попречи на бъдещето на детето. Моят колега, професионален историк, беше проучил всичко за убийството на бащата и изпитваше огромно раздвоение дали да разкаже истината на своята позната, за което поиска моето мнение. В центъра на Скопие, столицата на независимата повече от двадесет години Република Македония трябваше да отговоря на въпрос дали една жена трябва да научи истината своя баща – българин и войвода на ВМРО. Един смразяващ въпрос, който разкрива много за истинските реалности край Вардар, където все още тегне законът за мълчанието на прекъснатата родова памет.
Все пак надеждата за раждането на Бога остава.
Доц. д-р Милен Михов, БГНЕС
