На Здравния фронт нищо ново (по Ремарк, ама не съвсем – малко и по Стайнбек) Независимо от указанията, дадени отгоре (те не заслужават главно “O”), получилият ги трябва да има капацитет да ги прецени и достойнство да откаже да ги следва сляпо, ако фактите не ги подкрепят.
Да, системата не е съвършена, необходимо е да се направят промени, включително законодателни такива, но това не означава, че когато стане ясно, че прилаганата формула не е тази, предвидена от законодателите, то този, който го е установил, следва да си затваря очите за това. Само в детските ни години покриването на очите с шепите ни успокояваше. Възрастните широко отварят очи, анализират факти, оценяват причинно-следствените връзки и предлагат промени, които да подобрят средата. Подобряват средата, поемайки отговорност, без персонални безпочвени обвинения и прозирен като паяжина популизъм.
Някои от нас обаче предпочитат широко и удобно да ги затварят, забравяйки, че изопачаването на фактите не ги променя, а само показва същността на този, който го прави. Това, че орди от тях преди това са го правели безнаказано, не означава, че няма наказание, когато се заиграваш с едни от най-големите страхове на хората – дали ще имат достъп до необходимото лечение, в момента, в който имат нужда от него.
В управлението на здравеопазването, всеки, който има влияние в сектора и върху обществото следва да си даде ясна сметка, че общественото здраве е основано на научен подход към информацията (информация≠”май ми се струва че e така, ама не съм сигурен”), но и също така, че то може да бъде сериозно повлияно от политици, които не разбират значението на научния подход в публичните политики. Популизмът винаги върви ръка за ръка с игнорирането на съветите на експертите, омаловажаването на работата на другите и нетърпеливо изготвените доклади, даващи бързи, лобистки решения на дългогодишни проблеми.
Един текст, който написах преди 5 години, в подобна на днешната политическа ситуация, и който прочетох наскоро, ми припомни, че отново на Здравния фронт няма нищо ново:
“Вчера отново ги видях... Бяха много. Уж различни, а толкова еднакви. Мишки! Сиви, плахи, хаотично мятащи се насам-натам. За едното сиренце бленуват…Някои си мислят, че са луксозни хамстери, но са най-обикновени плъхове, които скоро ще напуснат “кораба”. Но докато са на него, се оглеждат за храна. Гладни, брутални, лакоми …. Затворени, без да го осъзнават, правят се на свободни, но муцунките им са заврени между решетките.
Едни са по-нависоко, но пак са в същата клетка. Други въртят колелото отчаяно и не се сещат как да излязат от него. Някои се самоизяждат – стояли са дълго време без редовна храна. Само опашките им се подават от клетката. Едва се удържам да не ги дръпна за крайчетата им, докато лакомо ядат и си мислят, че никой не ги гледа. А зад витрините има много като мен. Гледат…От другата страна на решетките…Гледат само…Засега… Мишки…Напомнят ми за някого, не мога да се сетя за кого. Напомнят ми за нещо… Мишки… Цвят - сивота… Ще поживеят още малко, ще ги купи някой, на когото скоро ще омръзнат и някой ден ще забрави да ги нахрани. Хайде, следващите са в зоомагазина… Скоро ще има нова доставка….”
Спомних си и за мишката на Стайнбек, която си седяла в дупката и наблюдавала събитията и си мислела “Как лесно нещата, които си мислиш, че не са твой проблем се превръщат в такъв и могат да ти костват всичко.” Обикновената сива мишка, използвана от луксозния хамстер, който разчиства лични сметки в нито един момент не осъзнава, че сляпото подчинение, ще й “коства всичко”.
А пък героят на Ерих Мария Ремарк Паул (“На Западния фронт нищо ново”) размисля каква ще бъде съдбата му, когато най-после настъпи мир и как ще се справи с цивилния живот. Но малко преди края на войната той е улучен смъртоносно, "в ден, тъй спокоен и тих, че военното комюнике се ограничава със съобщението „На Западния фронт нищо ново“.
Рано или късно войната ще отмине (война на его, интереси, война между нива, епохи и прочее други войни), “цивилният” живот ще дойде, постовете са временни, името и действията (ведно с последствията от тях) обаче остават. А когато хората загубят посоката и потънат в своята “истина”, има и институции, които им помагат да я намерят. Е, има и хора, които “помагат” на тези институции да се произнасят по “правилния начин”, но градска легенда разказва, че това не винаги имало значение. Заслужава си да се опита...Ще опитам...
Проф. Асена Сербезова, бивш здравен министър, Фейсбук
