Сюжетът е следният: кореспондентът на телевизия PRO.BG Емил Кацаров е заплашен със смърт от внук на Кирил Рашков, известен като цар Киро. Поводът: снимал негови имоти в Катуница.
"Такива като тебе в Ирак ги бесят!", разбеснял се Рашков и насила измъкнал касетата от камерата на Кацаров. Драмата продължава в няколко епизода. Героите: репортер, King Киро, роднини на King Киро, охрана, благоразположени към King Киро полицаи, справедливо ядосан внук Prince Георги, който налита на репортера, неутрални полицаи. Последните успяват да измъкнат Кацаров цял и невредим.
Либретото: Скандалът в Катуница избухва след информация, че много хора от селото протестират срещу самоуправството на циганския барон. Събрани са над 300 подписа, подадена е жалба до прокуратурата.Жителите на Катуница твърдят, че цар Киро се държи като дерибей, заплашва хората, че ще отвлече дъщерите им и ще ги направи проститутки или ще събере хиляди роми, които ще подпалят къщите им.
Другото искане на недоволните е магистратите да установят откъде са имотите и богатството на Рашков.
Публикуваме текст на журналиста Емил Кацаров по повод случката с него в Катуница.
Аз и цар Киро... хвърляме камъчета в плоското езеро
Онзи ден бях „отвлечен” от Кирил Рашков. Или по-скоро бях настойчиво задържан в автомобила му, докато той се добере до касетата в моята видео-камера.... Уви, тя беше празна. Но гузната съвест на ромския Дон Корлеоне изигра обичайния сценарий през последните 20 години: той реши да покаже „царския” си произход с евтин шантаж и креслива надменност. В крайна сметка, кой бях аз?! Един никому ненужен репортер, който може спокойно да бъде обесен на крайпътно дърво. Жалко, че не сме в Иран !
Почти съм убеден, че Кирил Рашков не чете вестници. Но винаги има услужливи адвокати, които го осведомяват за публичния му имидж. Искам да им кажа, че аз не мразя техния клиент. Той е „цар”, колкото аз съм „император”. Не ме интересуват въшливите му пачки с банкноти, миризливите чудовища от неговите сънища, нито врачките, които му предвещават деня и часа на неговата смърт. Уви, всички сме смъртни. Някой ден, парадоксално, но факт - аз и той ще бъдем бъдем част от Цялото.
Но тези ден е все още далеч. Нека се върнем в настоящето. Г-н Кирил Рашков си позволи да отнеме свободната ми воля. Каза ми: „Ти няма да излезеш от този автомобил, извади касетата! Чуваш ли?!” Кресна ми в лицето, сякаш съм негов слуга, който е длъжен да му работи безплатно ангария всеки втори ден от седмицата. Ей, това точно ме подразни. Заинатих се. Можех просто да му дам касетата и да си тръгна. Не го направих. Той я взе. И затова бях принуден да го преследвам.
Някои приятели казват съчувствено: „Не е трябвало да се качваш в колата му.” Е, какво можех да направя, когато тъмната Ес-класа беше спряна диагонално на платното, а в далечината се виждаха бабаитите на „Царя”. А и все се надявах, че при цялата му аргонтност той няма да посмее да ме заплашва. Все пак сме 2010 година, а не 1995-та...
Всъщност не мога да се сърдя на Кирил Рашков. Той си е такъв. Това е животът му, който, повярвайте ми, е по-лош от Дантевия ад. Но г-н Рашков знае, че колкото и журналисти да напсува, на него все ще му се разминава. В крайна сметка, за 20 години нито един прокурор не набра смелост да го попита откъде са парите му за грозните псевдо-барокови палати и Ес-класите с кожена тапицерия.
Справедливо обесен журналист...
Ако ме питате как ще завърши всичко, мога да ви кажа: НИКАК. И затова са виновни двама униформени служители, на чиято съвест ще лежи поредния провал на г-н Цветанов /когото иначе много уважавам/. Да поясня.... След като г-н Рашков взе „компрометиращата” касета, той великодушно ме пусна да изляза от автомобила му. И добави: „Сега ще дойдеш вкъщи да се разберем.” Точно в този момент се появи патрулка с двама полицаи. Те не се опитаха да разберат. Те знаеха. Нямаха нужда от моите обяснения. Просто ми казаха: „Ела сам до дома на цар Киро. Карай след нас.” Разбираемо, бях притеснен и изнервен. Нямаше време много да анализирам ситуацията. Но и без особено мисловно усилие, ми стана ясно накъде отиват нещата. Двамата униформени щяха да ме разпитат в тронната зала на цар Киро. Явно, домът му изпълнява функцията на местен полицейски участък или прокуратура. Срам за шибаната ни държава, г-н Цветанов! Полицаите да водят репортер в дома на местен алкохолен бос, за да му се обясняват за неудобството, причинено му от журналиста... Затова не е никак чудно онова, което последва.
Пред дома на г-н Рашков бях посрещнат от псувни, заплахи за изкормване и засилка с ритник /явно, дебелият младеж, който замахна към мен, беше гледал много каратистки филми/. Честно, да ви кажа тези 10 секунди, в които очаквах ритника на принц Георги, ми се сториха няколко часа. Можех спокойно да размишлявам: да спринтирам ли или да остана, за да ме спасят полицаите, които стояха на десетина метра от нас.... Слава богу! Оказах се предвидлив. Редовно ходя на фитнес и съм добър в бягането. Скок надясно и спринт, в който имах чувството, че спасявам живота си. После добрите полицаи озаптиха разгневения „принц”: „Айде, да не правим панаири.”
Рекох си: „Човекът се е объркал нещо. Афектиран е. На всеки се случва.” И влязох послушно в тронната зала на царя. На метър от мен седна г-н Рашков, отдясно застанаха полицаите, отляво царският кортеж: мургавите царици, принцеси и принцове. Делеше ни само една дървена масичка.
Безкрайният царски монолог звучеше като нравоучително напътствие и абстрактна заплаха. Отново ми напомни, че такива като мен ги бесели с хиляди в Иран и Ирак. Полицаите гледаха с разбиране. Не направиха и най-малкия опит да апострофират Царя. Каква ти касета, какви 5 лева. Стой мирен и се радвай, че си жив.
Иначе, г-н Рашков, като всеки циганин, си пада малко поет. Обясни ми търпеливо, че гората, която оградил с ограда, е на общината, но просто той я пази. Така ми каза: „Пазя я, но не е моя. Жал ме е за животинките в нея. Ако махна оградата, селяните ще ги избият.” Не се майтапя. Това бяха думите на Царя. Чудех се дали да се захиля или да заплача от умиление. Тъкмо да се сприятелим, и хоп, принц Георги седна срещу мен и започна да ме гледа в очите като хипнотизатор. Когато отместих поглед, той просто каза: „Запомних те добре. Ще те намеря в Пловдив и ще те изкормя. Ще ти откъсна главата....” и прочие дивотии.
Тогава взе, че ми звънна телефона. Търсеше ме колежка от телевизията. Слава богу, в суматохата на пътя бях вече предупредил началниците си в София, че съм влязъл в устата на Цар Киро. И те предвидливо се обадили на който трябва, за да дойде екип криминалисти от Асеновград. Но в този момент, те все още бяха далеч. А цар Киро, подразнен от моя безжичен разговор, издърпа телефона и започна диалог с колежката от София: „........А знаеш ли, че такива като вас ги бесят по дърветата в Иран и Ирак?! Майка ти д...ба, ай сиктир!” Затвори телефона. Но не предлолагаше, че разговорът вече е записан. И с цялата си наглост коментира, че ако отиде в София, „ще разцепи наглата журналистка”. /Във всички времена насилственият полов акт е символ на абсолютната власт и унижението. Цар Киро искаше да покаже как лесно може да унижи всеки и е над Закона./
Другото са вече маловажни подробности. Дойдоха истинските полицаи и ме освободиха. Не се наемам да споря дали съм бил в плен или просто на гости при цар Киро.
Двамата униформени полицаи от патрулката после дали писмени обяснения на началниците си. Казали чистосърдечно, че ме пазели. А на мен едно птиче ми нашепна, че са пропуснали няколко важни момента от престоя ни в дома на г-н Кирил Рашков. Сега се води следствие. И аз няма да разкривам подробности. От опит знам, че „скритите” камери нямат особена стойност в съдебната зала. Затова няма да разкрия дали съм записал престоя си в дома на цар Киро. Ще изчакам търпеливо решението на съда и свидетелските показания на полицаите. И като пуснат принца да си ходи по живо по здраво, току виж и аз покажа някои интересни артефакти, които може би ги има, може би ги няма Ще видим. Това е следствена тайна. Но обещавам да покажа на какви полицаи плащаме заплатите, за да ни пазят от такива като г-н Рашков.
Послеслов:
Ние българите сме ужасно търпеливи хора. 20 години пазим етническия и социалния мир, не търсим отговорност от никого, защото все се надяваме, че „преклонена глава сабя не я сече”. И това е така. Доказан факт. Ако обаче почакаме още 20 години, всичко ще си остане мирно и тихо, но се опасявам, че вече няма да ни има. Дано не съм прав.
Цар Киро да е жив и здрав... Не го мразя.
