Изумително попадение на българското кино. Надниква в области, където гримирането и спестяването на нелицеприятните неща, са дългогодишна филмова традиция. Този филм е изключение.
Той е там, където борбата за оцеляване няма правила и за да защитиш личното си достойнство, е нужно да изобретяваш и да понасяш удари. Пестелив и точен диалог, което в практиката на българската кинематография е голям дефицит.
Чудесен оператор, чиято камера с няколко щрихи предава вътрешни състояния, улавя невидимото и духа. Съспенс и динамика, но насред натуралистичните детайли е изтеглена прецизна етична и естетическа линия, която го прави несходен с всичките ни филмови опуси за мафията и престъпността у нас, които на този фон изглеждат просташки.
Има чеховска извисеност насред бълвоча на живота, която въпреки медицинското отношение към неговата очевидна болест, вдига усещането ни за съпротива и надежда да търсим оръжията си, въпреки пораженията, въпреки неизбежната заплаха.
Преплетени са мотиви от шекспировите драми, те преразказват великия автор, като актуализират архетипните му въпроси по съвременен начин - едновременно с езика на жаргона, и на езика на възвишеното, който преобразява и прави безсилни пораженията на вулгарното.
Великолепни въплащения не само на звезди като Захари Бахаров Гергана Данданова и Меглена Караламбова, но и младите актьори, дебютиращите - сякаш всички са заразени от едно и също облъчване в паноптикума от характери.
Особено главния герой и неговия "брат". "Майка", "Васил" и този филм чертаят тенденция на българските актьори (с приноса и на испанската режисьорка Авелина Прат), стъпка, с която се влиза в доброто европейско кино по нов начин, който бяхме позабравили след промяната от 89-та.
Познавах Валери Йорданов като изумителен актьор, тук го виждам в непозната светлина - майсторска режисура и сценарий, каквито рядко се появяват в българското кино, особено на фона при последните прахосани пари за Ботев и цар Симеон.
Дано такива светли моменти като "Шекспирът..." се случват по-често, за да тръгнем към катарзис на нацията, какъвто ни е особено нужен напоследък в средновековието, където сме заседнали.
Лъчезар Лозанов
