Тишина. Само това мога да си представя след зловещите тътени на рухналите в Турция сгради, затрупали живи хора. Това, което се случва само на километри от нас в момента, е смразяващо. Пред този ужас не можем да направим много. Можем да се опитаме да помогнем. А можем и да помълчим пред трагедията. Тишина. Това ни трябва, господин Генчев.
В пълен ступор гледах екрана на телефона си вчера следобед. Защото докато безпомощни хора скубят косите си от безсилие на фона на викове от затрупани под руините техни близки, от удобството на своя диван един български режисьор реши да изрази мнението си онлайн - случващото се в съседна Турция, рече Максим Генчев, може би има общо с годишнината от обесването на Васил Левски.
Нека преведа. Трагедията, стоварила се на главите на невинни хора в южната ни съседка е всъщност вселенско наказание заради обесването на Апостола. Сиреч си го заслужават.
Господин Генчев, простете, но нямате ли срам? Морален компас? Режисьорите и изобщо хората на изкуството би трябвало да са чувствителни към заобикалящия ги свят и да разбират човешката трагедия. Уви, за пореден път се убеждавам, че Вие, господин Генчев, сте един бездарен режисьор с псевдопатриотични възгледи, който обаче печели конкурси на обществената телевизия и залива обществото с елементарния си прочит на собствената ни история със собствените му данъци.
Смирете се, господин Генчев. Помълчете. Поне веднъж. Понякога е полезно. В тишината човек може да погледне себе си, да разгледа душата си и да открие много отговори във вътрешния си свят. Освен ако не е празен.
Джесика Вълчева
