Няма хляб в идеята за възобновяване на проекта за нефтопровод между Бургас и Александруполис. Днес България и Гърция подписаха меморандум за проучване на възможностите за строеж на такъв тръбопровод. Сега идеята е нефтът да върви в обратна посока – от гръцкото пристанище към рафинерията на „Лукойл“ в Бургас.
Преди около десетилетие и половина замисълът бе суровината да тече от Черно към Егейско море. През 2011 г. обаче България се отказа от проекта поради баналната причина, че транспортирането на нефт от Черно в Егейско море е по-евтино с танкери през Босфора и бъдещият тръбопровод не може да си гарантира запълване и възвращаемост на инвестицията.
Сега геополитическия контекст е различен – вносът на руски нефт в Европейския съюз вече е забранен, за „Лукойл-Нефтохим“ има изключение до края на 2024 г. Пита се откъде ще се зарежда бургаската рафинерия след това? Така идва идеята за възобновяване на проекта за тръбопровод Александруполис-Бургас. Но преди да мислим за нови скъпи съоръжения е по-добре да погледнем дали в Черноморския регион няма нефт, който не е руски и може да идва до Бургас. Да, има и то много. По тръбопровода от Тенгиз до черноморското пристанище Новоросийск годишно минават по 53 млн. тона казахстански нефт. Това е няколко пъти повече от капацитета на „Лукойл-Нефтохим“, който впрочем вече е работил с нефт от Казахстан – за 2020 г. наред с руския е преработил и 518 хил. тона казахстански петрол. Освен това до Черно море могат да стигнат и малки количества азербайджански нефт по тръбопроводите Баку-Новоросийск и Баку-Супса.
До 2011 г. сметките бяха капацитетът на тръбопровода Бургас-Александруполис да има капацитет от 35 млн. т годишно. Сега вече се говори за 10 млн. т – 3,5 пъти по-малко. Рафинерията в Бургас преработва не повече от 7-8 млн. т. на година, а през 2021 г. дори е падала до 4,2 млн. т. Илюзия и да се мисли, че нефт, докаран от Александруполис до Бургас, може да бъде пласиран някъде другаде извън България. Турция продължава да си внася руски петрол, а Румъния разчита основно на казахстанска суровина – малцина знаят, че румънската компания Ромпетрол всъщност е казахстанска, 100-процентова собственост на държавната нефтена компания на Казахстан „Казмунайгаз“. За Украйна пък дори и след края на войната ще е доста проблематично да разчита на нефт, преминаващ през северната част на Черно море, където господства руския флот.
Така че, ако е обективно, прочуването за евентуален нефтопровод Александруполис-Бургас би трябвало да покаже, че той е икономически неефективен. Превозът на нефт с танкери през турските Проливи ще си остане по-евтината алтернатива. Тръбопровод между гръцкото и българското пристанище ще струва над милиард евро и при планирания малък капацитет трябва да има много високи такси за пренос, за да се изплаща. А на финансиране от Европейския съюз категорично не може да се разчита – Брюксел отдавна вече на дава пари за проекти, свързани с петрол. Да не говорим, че е абсолютно нереалистично такова съоръжение да бъде построено до края на 2024 г., когато изтича дерогацията за руския нефт за „Лукойл-Нефтохим“.
Окончателна точка на идеята за тръба между Александруполис и Бургас може да сложи мегаломанският проект на Ердоган за строеж на плавателен канал, успореден на Босфора. Предвижда се по него да могат да преминават и най-големите нефтени танкери от клас VLCC. Засега тази идея е на пауза, но не се знае дали ако спечели изборите през тази година турският президент няма да се върне към нея.
Пламен Димитров, Българско геополитическо дружество
